Невероятно талантлив пианист Емил Гилелс, музикант и виртуоз, човек на века, ненадминат майстор
Съветската епоха е един от най-великите и най-нови периоди в историята на Русия, обичайно е да я хвалим, обичайно е да я критикуваме, да говорим с омраза или носталгия, не е обичайно да бъдем безразлични към нея.
Това бяха трудни години, години на непрекъсната борба, големи постижения, грандиозни идеи и ужасни трагедии; за седемдесет години съветският народ преживя толкова много, което други нации не биха могли да преживеят за няколко века.
За кратко време от пепелта на гражданската война и революцията е изградена нова държава, създадена е безпрецедентна дотогава идеология и е оживена нова култура. Беше време на сила, смелост, невероятна динамика и енергия.
Съветската епоха също намери своето въплъщение в музиката; един от "глашатаите" на нейното "звучене" беше невероятно талантлив пианист Емил Гилелс, музикант и виртуоз, човек на века, ненадминат майстор, чиято игра погълна всичко най-добро от „съветското“ звучене на класиката.
Всеки велик пианист, както и всеки велик композитор, има свой собствен звук, характерен стил, който го прави различен от всички останали. Техника, начин на изпълнение, вдъхновение, виртуозност - всички тези качества идват до голяма степен от характера на пианиста, неговите житейски възгледи и предпочитания.
„Ексцентричният“ Глен Гулд видя неизразимо дълбока духовност в музиката, която се опита да предаде на слушателя. György Csiffra, човек с най-тежка съдба, сякаш борейки се с несгодите, свиреше невероятно радостно, леко, помагайки с музиката си и на другите да намерят сили да оцелеят в житейските катаклизми.
Алексей Султанов беше известен със своето „адско“ изпълнение, пронизващо зрителя до костите.
А Емил Гилелс, сериозен, сдържан, силен човек, въплъти игра, която беше сурова, динамична, смела, изпълнена с ярки цветове, игра, която сякаш се превърна в призив за живот и борба.
Може би музиката на Гилелс е направила толкова силно впечатление отчасти поради поведението на самия виртуоз: Емил винаги е бил строг, сдържан и абсолютно невъзмутим. Сякаш знаеше, че напълно контролира ситуацията, неговият образ и неговото изпълнение действаха в добре координиран тандем, правейки незаличимо впечатление на зрителя.
„Миля Гилелс е изключително дете с редките си способности. Природата го надари с прекрасни ръце и рядък слух, който е присъщ на тези, които са родени изключително за свирене на пиано”, отбелязва Я. И. Ткач за своя млад ученик, когато е бил само на тринадесет години.
Емил Гилелс беше не само изключителен виртуоз, притежаващ почти най-добрата техника сред съветските музиканти и дори сред музикантите от целия свят от неговия период, той беше също толкова великолепен музикант, способен да представи класиката по свой строг, но впечатляващ начин.
Изпълнението на Гилелс беше въплъщение на съветската епоха - мощно, сдържано, сурово и смело, пълно с динамика и страстен призив за живот„Първото нещо, което отличава Гилелс, е неговата мъжественост и волева интензивност на играта. Изпълнението му е напълно чуждо на сантименталност, маниерност и женственост. Художественото мислене на Гилелс не познава екзалтация и претенциозност. Във всичко се долавя излишък от здравословна енергия, естествено произтичаща от природата му... Това е реалистично, жизнеутвърждаващо изкуство, изкуството на близкия план, енергичните линии и цветове”, каза за свиренето на Емил друг известен виртуоз Яков Милщайн. .
Играта на Гилелс беше въплъщение на съветската епоха - мощна, сдържана, сурова и смела, изпълнена с динамика и страстен призив да живееш, да създаваш, да твориш, да търсиш и отстояваш своето място в живота.
Този начин на изпълнение не е загубил своята актуалност сега, когато има много видове музика, които преследват същия ефект. Колкото и да е странно, свиренето на Gilels може да надмине модерното техно, RnB, дъбстеп и други „енергични“ музикални стилове именно по способността си да дава на човека воля за живот, вътрешна сила и енергия.
За щастие, наследството на Гилелс оцелява в концертни записи, студийни записи и под формата на стотици материали, прехвърлени на съвременни медии и следователно достъпни за онези, които искат да знаят как изглежда истинската мъжка музика.
Любимец на съдбата
>Емил Григориевич Гилелс е роден в Одеса на 6 октомври 1916 г., свидетел на упадъка на Руската империя, зората на революцията и леко предусещащ съветската епоха, която му дава световна слава.
Емил произхожда от еврейско семейство: баща му Грегъри е бил работник, майка му Естер се е посветила на грижите за семейството и дома. И приятелите, и биографите на Гилелс отбелязват, че той е получил доста добро, но изключително сурово възпитание; родителите му са били доста твърди хора, което несъмнено се е отразило на характера на музиканта.
Рано изпитал страст към музиката и любов към сцената, малкият Емил дори насърчава деца от съседните дворове да играят театрални постановки по написаните от него пиеси.
Още преди да завърши обучението си, Гилелс става победител в първия всесъюзен конкурс на музикантиПървият учител по музика на Гилелс беше Я. И. Ткач, благодарение на чиито уроци, на 13-годишна възраст, Миля успя да покаже таланта си публично, като изнесе концерт, завършил с бурни аплодисменти.
След това беше Одеската консерватория, където около същите години, въпреки усилията на баща си, учител по музика, своенравният, който също живееше в Одеса, никога не влезе.
И легендарният Хайнрих Нойхаус помогна на младия виртуоз да постигне техническо съвършенство в Москва и тук си струва да споменем отново Святослав Рихтер, защото въпреки всички изключителни успехи на Гилелс, именно Рихтер, „упоритият“ пианист, който Хайнрих Густавович наричаше свой любим ученик.
От друга страна, талантът на Гилелс се възхищава от самия Гилелс, който се запознава с виртуоза по време на обучението си в Одеса.
Още преди да завърши обучението си, Гилелс се прослави като вдъхновен интерпретатор и блестящ музикант, той стана победител в първия Всесъюзен конкурс на музиканти, а след това успя да спечели няколко престижни европейски конкурса. И тогава имаше само слава, успех, признание и светлата линия на живота на пианиста, която проникна през цялата съветска епоха.
Съпруги и любовници
>Привидно строг и сдържан, Гилелс трудно можеше да изрази особено ясно чувствата си. Житейската му история обаче е белязана от ярки моменти, свързани с жените.
Имаше и трагедии - първата съпруга на маестрото, пианистката Роза Тамаркина, с която той беше събран през военните години, когато Гилелс свири много в целия СССР (включително в обсадения Ленинград), почина рано, оставяйки музиканта, който имаше не е преминал прага на тридесет години, вдовец.
Емил Гилелс почина през 1986 г., но остана най-талантливият и почитан музикант в странатаПо време на суровите военни години Гилелс също имаше бурен роман с Боня Гиршберг, латвийска еврейка, комунистка, която успя да излежи време за активна политическа дейност и загуби почти цялото си семейство във фашистки лагери.
Боня и Емил се запознават по време на посещението на виртуоза в Киров, където емигрант, който почти не знае руски, работи като медицинска сестра с чин младши лейтенант. Между тях пламва горещо чувство, което продължава няколко години и засяга не само двамата, но и повечето известни музиканти от онова време, чрез които Емил предава своите чувствени и вдъхновени писма до Бона.
Сватбата не се получи - Гиршберг се „уплаши“ от трудния темперамент на пианиста и не можа да свърже живота си с него; тя се омъжи за военен хирург, с когото прекара щастливо остатъка от живота си. И Гилелс не по-малко щастливо свърза живота си с поетесата и ентусиазирана почитателка на неговия талант Фаризет Хуцистова, която успя да ни остави удивително систематизиран архив от повече от 11 хиляди документа за живота на Гилелс.
Емил Гилелс почина на 14 октомври 1986 г. в Москва, преживявайки цялата велика съветска епоха от А до Я, но, вероятно за щастие, без да види разпадането на страната. Той беше любимецът на Сталин, Хрушчов, Брежнев, най-талантливият и почитан музикант в страната.
ГИЛЕЛС Емил Григориевич (19.X 1916 - 14.X 1985)
адв. чл. СССР (1954), Държавен лауреат. (1946) и Ленинска (1962) награди, Герой на социалистическия труд (1976)
Емил Григориевич не обичаше да дава интервюта и рядко се появяваше в печатни издания. Може би само веднъж си спомни далечното одеско време. „Като дете спях малко, когато всичко беше тихо, извадих изпод възглавницата линийката на баща ми и започнах да дирижирам малката тъмна детска стая, застанала на сцената усетих дъха на огромна тълпа зад себе си, чакаща отпред. Оркестърът замръзна, вдигнах палката си и въздухът се изпълни с красиви звуци, фортисимо!
Но тогава вратата обикновено се отваряше леко и разтревожената майка прекъсваше концерта в най-интересния момент; -Пак ли махаш с ръце и пееш нощем вместо да спиш? Пак ли взе линийката? Дайте го сега и заспите след две минути! Имах и важни неща за вършене през деня. Написах пиеса за човек, който иска да учи музика и да стане знаменитост.
Премиерата на тази пиеса се състоя пред входа на нашата къща. В представлението се включиха всички деца от нашия двор. Украсата и украсата се състоеше от килими, изнесени контрабандно от къщата. Играх главната роля на музикант и същевременно успях да бъда суфльор.
Детските ми мисли бяха изцяло погълнати от музиката."
Мечтата му се сбъдна, може би по-рано, отколкото очакваше.
Впечатления от очевидци: „В препълнената голяма зала на Московската консерватория настъпи всеобщо вълнение, след като Гилелс изпълни фантазия на тема „Сватбата на Фигаро“ от Моцарт и Лист, цялата зала стана на крака. Непознати се приближиха един към друг, размениха възгласи на ентусиазъм и дори влязоха в разгорещени спорове за недостатъчната, според тях, похвала, отправена към Е. Гилелс. Гледайки този жужащ, жестикулиращ рояк от хора, човек веднага и безпогрешно можеше да определи, че се е случило голямо, радостно събитие. Младият мъж застана с лице към публиката и се поклони така спокойно, както преди минута беше седнал на пианото и извличаше неразбираеми звуци от него. Като цяло, най-забележителното свойство на външното поведение на виртуоза е пълното му невъзмутимост. Това не е престорено спокойствие, а естествено състояние, продиктувано от физическо и психическо здраве и огромен поп талант."
Да, А. Алшванг се оказа абсолютно прав: московската публика, която присъства на прослушванията на Всесъюзния конкурс през 1933 г., стана свидетел на раждането на една от водещите фигури в сценичните изкуства на 20 век.
Бъдещият победител в конкурса дойде в Москва от Одеса, където на 13-годишна възраст изнесе първия си самостоятелен концерт. Учителят на още много младия пианист Я. И. Ткач изключително проницателно оцени възможностите на своя ученик: „Мил Гилелс е изключително дете в редките си способности, което природата го е надарила с прекрасни ръце и рядък слух тези, които са родени изключително за свирене на пиано.” Наистина така; той е роден да стане пианист. И в бъдеще многократно се отбелязва удивителната органичност на неговата игра, някакво вътрешно единство с клавиатурата, с инструмента. Всичко това изискваше внимателно отношение и упорит труд под ръководството на опитен учител. Б. М. Райнгбалд става такъв учител за Гилелс в Одеската консерватория. Много по-късно изключителният художник пише: „... справедливостта изисква да се каже, че моята истинска учителка по музика беше Берта Михайловна... Тя беше човек с голяма култура... Притежавайки умствена чувствителност, тя успя да идентифицира силните страни на нейните ученици и събудете желанието им да разкриете най-добрите си черти."
Разбира се, като всеки велик артист, Гилелс се развива през годините, обогатява вътрешния си свят, отваряйки все повече и повече страници от музикалната съкровищница за себе си и за хората. Но вече на прага на зрелостта той е изключително цялостна личност в художествено отношение. „Абсолютно съм убеден“, каза Я. Флиер, поздравявайки своя колега за 60-ия му рожден ден, „че още на 16 години Гилелс беше пианист от световна класа, многократно се връщам към тази мисъл: колко глух и късоглед някои критици и биографи на Гилелс, които го възприемат само като фантастичен виртуоз, които го „преглеждат“ (или по-скоро „слушат“) като невероятен музикант... Още в младостта си изкуството на Гилелс е рядко сливане на артистична интелигентност, творческо въображение, естествен пианизъм, отлично чувство за форма и стил... За мен изпълнителският път на Емил Григориевич е единен монолит.“
Въпреки зашеметяващото начало, развитието на Гилелс като художник като цяло се случва с фундаментална последователност. Важна роля в този процес изиграха годините на усъвършенстване при Г. Г. Нойхаус във Висшето училище за художествени постижения (текущ асистент-стаж) на Московската консерватория (1935-1938 г.) През този период световната слава дойде на младия пианист . Следва втора награда на конкурса във Виена (1936), триумфална победа на международния конкурс Е. Изайе в Брюксел (1938). Оттогава десетилетия на неуморна концертна дейност по света доведоха Гилелс до редиците на най-великите пианисти на нашето време.
Изключително трудно е накратко да се характеризират най-значимите черти на творческия облик на един велик и многостранен художник (а именно Гилелс). До голяма степен един от фините парадокси на Спиноза е верен: „Да дефинираш означава да ограничиш“. И все пак, човек може да се съгласи с Y. Milstein, когато пише: „Първото нещо, което отличава Гилелс, е мъжествеността и волевата интензивност на играта не само в местата на възход, но дори и в мрачни, меланхолични епизоди, той винаги има някак строго и умишлено сдържано художествено мислене. Гилелс не познава екзалтация и претенциозност във всичко има излишък от здрава енергия, естествено струяща от неговата природа... Това е реалистично, жизнеутвърждаващо изкуство, изкуството на близкия план, енергичните линии и цветове."
Горното наблюдение датира от 1948 г., когато артистът има зад гърба си не само ярката си младост, но и суровите години на войната, представленията за фронтови войници в обсадения Ленинград и първите му задгранични турнета. Почти десет години по-късно Г. Коган сякаш продължава цитирания пасаж: „Гилелс е целият земен, целият на земята, тържествуващо се радва на свиренето на пианиста, изпръсква се изпод пръстите му, насищайки залата с електричество: слушателите сякаш стават по-млади, очите им блестят, кръвта циркулира по-бързо във вените. Стихията на артиста е мощен динамичен растеж, музиката му звучи смело и силно. плътен, масивен, „тежък“.
Средата на 50-те вече е времето за световно признание на художника, който е един от първите, които представят съветското пианистично изкуство на сцените на много страни, включително Съединените американски щати.
И накрая, още една характеристика, която подсилва предишните. И. Попов пише през 1970 г.: „По емоционална пълнота, по властна императивност на музикалната реч неговият творчески стил напомня интерпретацията на музикални произведения на най-големите диригенти на нашето време. Нищо външно, никакви звукови рампи, без нарочни ефекти, без обикновени места. Всяка фраза звучи ярко, внушително. Всички детайли са изваяни и в същото време са съотнесени с цялото, служейки за идентифициране на основната музикална и драматургична концепция на произведението... изпълнителските концепции винаги са удивително прости, но това е най-висшата простота, която е диаметрално противоположна на примитивността и е неин антипод... „Няма нищо по-трудно в изкуството от това да постигнеш тази възвишена простота, тези висини на майсторството, от които огромни въображаеми разстояния отвори се.” Така че изглежда, че художественото кредо на Гилелс не е претърпяло съществени промени през годините. Не, само повърхностно разбиране ще доведе до такова заключение. Всички споменати характеристики наистина са в основата на художествените конструкции на пианиста. И съвсем естествено той с право си спечели репутацията на отличен интерпретатор на творчеството на Бетовен. Прочетете отново горните твърдения и ще ви стане ясно как общата ориентация на изкуството на Гилелс съответства на съдържанието на много от творбите на Бетовен и по-специално на петте му концерта за пиано, чиято интерпретация стана една от най-големите изключителни постижения на зрелия Гилелс. Художникът стига до циклите на Бетовен на дълго пътуване, по време на което усвоява всякакви репертоарни области – от виртуозността на фантазиите и рапсодиите на Лист до дълбоката концентрация на Шуберт или Брамс.
Гилелс донесе много проблеми на критиците. След като включиха пианиста в редиците на изключителните „бетовенисти“, те понякога изключваха например Моцарт от „притежанията“ на Гилелс. По-късно програмите на Моцарт на художника предизвикаха най-ентусиазирани реакции. Същото е и с Шопен. Един рецензент отбелязва през 1972 г., че е просто трудно да се разпознае „събраният и дисциплиниран Гилелс“, когато той е „в състояние на екстатична лудост“, докато изпълнява Първата балада на Шопен. Самият Гилелс веднъж отбеляза, че обича „съпротивата на материала“. И винаги го преодоляваше...
Репертоарът на пианиста е, разбира се, огромен и тук е невъзможно дори накратко да се докоснем до всички негови аспекти. Въпреки това трябва да се отбележи, че Гилелс има особен интерес към руската класика. Всеки знае наистина образцовата интерпретация на Първия концерт на Чайковски. Въпреки това Гилелс действа като убеден промоутър на два други концерта на великия композитор. Ролята на художника е изключително важна и в „реабилитацията“ на клавирното наследство на Медтнер. Трудно е да се преувеличат заслугите на Гилелс за съветската музика. В неговите Програми откриваме основни произведения на Д. Шостакович, А. Хачатурян, Д. Кабалевски, М. Вайнберг, А. Бабаджанян и, разбира се, С. Прокофиев. Гилелс изпълнява за първи път Осма соната на С. Прокофиев.
Художествените, музикални и социални дейности на Гилелс са разнообразни. През 40-50-те години той обръща значително внимание на ансамбловото изпълнение, изпълнявайки в инструментални дуети различни композиции, трио, заедно с квартета на Бетовен. Може да се каже, че записите на изпълнител на плочи са маркирани със „знак за качество“; Сред последните, може би, на първо място трябва да подчертаем записа на всичките пет концерта на Бетовен, придружен от оркестър, дирижиран от американския диригент Д. Сел.
От 1938 г. Гилелс преподава в Московската консерватория, а от 1952 г. е неин професор. Сред неговите ученици са лауреати на международни конкурси И. Жуков, М. Мдивани и др.
Емил Гилелс се ползваше с най-висок авторитет в музикалния свят. Постоянно е канен в журито на големи изпълнителски конкурси (Париж, Брюксел и др.). Именно той ръководи пианистичното жури на първите четири международни конкурса на Чайковски. Гилелс е избран за почетен член на Кралската музикална академия в Лондон (1967 г.), почетен професор на Будапещенската консерватория (1968 г.) и почетен академик на Римската академия "Санта Чечилия" (1980 г.), награден със златен медал на гр. Париж (1967), белгийския орден Леополд I (1968) и много други високи награди.
Около половин век любителите на музиката се срещнаха с Емил Гилелс. Но едва ли някой би могъл да твърди, че вече познава всичко в палитрата на прекрасния пианист. Всеки негов концерт е откриване на нови светове в областта на художествената мисъл. „Сред нашите художници, които са в зенита на славата и творческата зрялост“, пише Г. Шохман в списание „Музикален живот“, Гилелс може би се отличава с най-голяма динамика: в неговото изкуство непрекъснато се извършват промени, а в в допълнение към предварително очакваното, „гарантирано от името и минали срещи, на концертите на пианиста често се натъквате на неочаквани и понякога дори зашеметяващи доказателства за интензивния, може да се каже, експлозивен вътрешен духовен живот на артиста.“ Ето защо би било толкова уместно в заключение да си припомним, по отношение на Гилелс, перифразирането на репликата на Пушкин за Росини, който е „вечно същият, вечно нов“...
Литература: Делсон В. Емил Гилелс, 1959 г.; Рабинович Д. Портрети на пианисти.-М., 1970; Хентова С. Емил Гилелс – М., 1967; Лауреати на Ленинска награда. сб. - М., 1970; Гордостта на съветската музика - М., 1987.
цитат По книгата: Григориев Л., Платек Й. „Съвременни пианисти”. Москва, "Съветски композитор", 1990 г
При копиране на материали от сайта е необходима активна връзка към!
Един от видните музикални критици веднъж каза, че би било безсмислено да се обсъжда темата кой е първи, кой е втори, кой е трети сред съвременните съветски пианисти. Табелата за ранговете в изкуството е повече от съмнителна, разсъждава този критик; артистичните симпатии и вкусове на хората са различни: едни може да харесват такъв и такъв изпълнител, други ще дадат предпочитание на такъв и онзи... „Но - продължи той по-нататък, - без да се опитва да реши кой в тази блестяща галактика свири по-добре от останалите, въпреки това може да се установи чие изкуство предизвиква най-голям обществен резонанс, радва се най-много общпризнание сред широк кръг слушатели" (Коган Г.М. Въпроси на пианизма.-М., 1968. С. 376.). Тази формулировка на въпроса трябва да се признае, очевидно, за единствената правилна. Ако, следвайки логиката на критиката, говорим за изпълнители, чието изкуство се радва на най-„общото“ признание в продължение на няколко десетилетия и предизвиква „най-голям обществен резонанс“, Е. Гилелс несъмнено трябва да бъде посочен като един от първите.
Творчеството на Гилелс с право се смята за едно от най-високите постижения на пианизма на 20 век. Това важи както у нас, където всяка среща с артист се превръщаше в събитие от голям културен мащаб, така и в чужбина. Световната преса многократно и ясно се е изказвала по този въпрос. „В света има много талантливи пианисти и няколко велики майстори, които се издигат над всички останали. Емил Гилелс е един от тях...” (Humanité, 1957, 27 юни). „Титани на пианото като Гилелс се раждат веднъж на век“ (Mainichi Shimbun, 1957 г., 22 октомври). Това са някои, далеч не най-обширните, изказвания за Гилелс от чуждестранни рецензенти...
Ако имате нужда от ноти за пиано, потърсете ги в Notestore.
Емил Григориевич Гилелс е роден в Одеса. Нито баща му, нито майка му са били професионални музиканти, но семейството обича музиката. В къщата имаше пиано и това обстоятелство, както често се случва, изигра важна роля в съдбата на бъдещия художник.
„Като дете спях малко“, каза по-късно Гилелс, „През нощта, когато всичко беше тихо, извадих линийката на баща ми изпод възглавницата и започнах да дирижирам.
Малката тъмна детска стая се превърна в ослепителна концертна зала. Стоейки на сцената, усещах дъха на огромна тълпа зад мен, а оркестърът чакаше отпред. Вдигам палката си и въздухът се изпълва с красиви звуци. Звуците стават все по-силни и по-силни. Силно, фортисимо!
...Но тогава вратата обикновено леко се отваряше и разтревожената майка прекъсваше концерта на най-интересния момент:
-Пак ли махаш с ръце и пееш нощем вместо да спиш? Пак ли взе линийката? Върни го сега и заспи след две минути!“
Когато момчето беше на около пет години, той беше отведен при учителя на Одеския музикален колеж Яков Исаакович Ткач. Той е образован, знаещ музикант, ученик на известния Раул Пуньо. Съдейки по спомените, които са запазени за него, той е ерудит по отношение на различни редакции на клавирния репертоар. И още нещо: убеден привърженик на немската етюдна школа. При Ткач младият Гилелс изучава много опуси от Лешгорн, Бертини и Московски; това постави най-здравата основа за неговата техника. Тъкачът беше строг и взискателен в обучението си; От самото начало Гилелс беше свикнал да работи - редовно, ясно организирано, без никакви отстъпки или отстъпки.
„Спомням си първото си представление“, продължи Гилелс, „Като седемгодишен ученик в Одеското музикално училище, се качих на сцената, за да изсвиря сонатата до мажор на Моцарт. Родители и учители седяха отзад и тържествено чакаха. Известният композитор Гречанинов дойде на училищния концерт. Всеки държеше в ръцете си истински разпечатани програми. В програмата, която видях за първи път в живота си, беше отпечатано: „Испанска соната на Моцарт“. Миле Гилелс“. Реших, че „испански“. - означава испански и бях много изненадан. Приключих с играта. Пианото стоеше точно до прозореца. Красиви птици долетяха до дървото пред прозореца. Забравил, че това е сцена, започнах да оглеждам птиците с голям интерес. Тогава те се приближиха до мен и тихо ми предложиха бързо да напусна сцената. Тръгнах неохотно, поглеждайки назад към прозореца. Така завърши първото ми представление“. (Gilels E. G. Мечтите ми се сбъднаха! // Музикален живот. 1986. № 19. С. 17.).
На 13-годишна възраст Гилелс влиза в класа на Берта Михайловна Райнгбалд. Тук той възпроизвежда огромно количество музика, научава много нови неща - и не само в областта на клавирната литература, но и в други жанрове: опера, симфония. Райнгбалд въвежда младия мъж в кръговете на одеската интелигенция и го запознава с редица интересни хора. Идва любовта към театъра, към книгите - Гогол, О'Хенри, Достоевски; духовният живот на младия музикант става все по-богат, по-разнообразен с всяка година. Човек с голяма вътрешна култура, един от най-добрите учители, работили в през онези години в консерваторията в Одеса, Райнгбалд Тя много помогна на своя ученик. Тя го приближи до това, от което най-важното беше, че се привърза към него с цялото си сърце. да каже, че нито преди, нито след нея се е срещал ученикът Гилелс такивавръзката със себе си... Той запази завинаги чувството на дълбока благодарност към Райнгбалд.
И скоро славата дойде при него. Дойде 1933 г., в столицата беше обявен Първият всесъюзен конкурс на музиканти-изпълнители. Отивайки в Москва, Гилелс не разчиташе много на късмета. Случилото се е пълна изненада за него самия, за Райнгбалд и за всички останали. Един от биографите на пианиста, връщайки се към далечните дни на конкурсния дебют на Гилелс, рисува следната картина:
„Появата на мрачен млад мъж на сцената остана незабелязана.
Той се приближи до пианото, вдигна ръце, спря и упорито свивайки устни, започна да свири.
Хората в залата станаха предпазливи. Стана толкова тихо, че изглеждаше, че хората са замръзнали в движение. Очите се обърнаха към сцената. И оттам потече мощно течение, което завладя слушателите и ги принуди да се подчинят на изпълнителя. Напрежението растеше. Беше невъзможно да се устои на тази сила и след последните звуци на „Сватбата на Фигаро“ всички се втурнаха към сцената. Правилата бяха нарушени. Публиката аплодира. Журито аплодира. Непознати споделяха радостта си един с друг. Мнозина имаха сълзи от радост в очите си.
И само един човек стоеше мирно и спокойно, въпреки че всичко го тревожеше - това беше самият изпълнител. (Хентова С. Емил Гилелс. - М., 1967. С. 6.).
Успехът беше пълен и безусловен. Впечатлението от срещата с тийнейджър от Одеса напомняше, както казаха по онова време, впечатлението от избухнала бомба. Вестниците бяха пълни с негови снимки, радиото разнесе новините за него във всички краища на Родината. И тогава кажете: първипианист, спечелил първив историята на страната, конкурс на творческа младеж. Триумфите на Гилелс обаче не свършват дотук. След още три години печели втора награда на международния конкурс във Виена. След това - златен медал на най-трудното състезание в Брюксел (1938 г.). Сегашното поколение изпълнители е свикнало с чести конкурентни битки, сега не можете да изненадате с лауреатски регалии, титли и лаврови венци от различни деноминации. В предвоенните времена беше различно. Имаше по-малко състезания, а победите означаваха повече.
В биографиите на изключителни художници често се подчертава един знак, постоянна еволюция в творчеството, непрекъснато движение напред. Талантът от по-нисък ранг рано или късно се фиксира на определени граници; талантът от голям мащаб не се задържа дълго на нито една от тях. „Биографията на Гилелс...“, пише веднъж Г. Г. Нойхаус, който ръководи обучението на младия човек в Школата за майсторство в Московската консерватория (1935-1938), „е забележителна със своята стабилна, последователна линия на растеж и развитие. Много, дори много талантливи пианисти, засядат в някаква точка, отвъд която не се наблюдава особено движение (движение нагоре!). Обратното е вярно за Гилелс. От година на година, от концерт на концерт, неговото изпълнение разцъфтява, обогатява се и се подобрява.” (Нейгауз Г. Г. Изкуството на Емил Гилелс // Размисли, мемоари, дневници. С. 267.).
Така е било в началото на художествения път на Гилелс, така е и занапред – чак до последния етап от дейността му. Между другото, трябва да се спрем конкретно на него и да го разгледаме по-подробно. Първо, самият той е изключително интересен. На второ място, той е сравнително по-малко покрит в печат от предишните. Музикалната критика, която преди беше толкова внимателна към Гилелс, в края на седемдесетте и началото на осемдесетте години изглежда не беше в крак с артистичната еволюция на пианиста.
И така, какво беше характерно за него през този период? Това, което намира може би най-пълния си израз в термина концептуалност. Изключително ясно идентифициране на художествената и интелектуална концепция в изпълняваната композиция: нейният „подтекст”, водещата образно-поетична идея. Приматът на вътрешното над външното, съдържателното над технически формалното в процеса на музициране. Не е тайна, концептуалността в истинския смисъл на думата - този, който е имал предвид Гьоте, който твърди, че Всичкив едно произведение на изкуството се определя в крайна сметка от дълбочината и духовната стойност на концепцията - явление, доста рядко в музикалното изпълнение. Характерни, строго погледнато, само постижения от най-висок клас - като работата на Гилелс, в която навсякъде, от концерт за пиано до миниатюра за една и половина до две минути звук, сериозна, обемна, психологически кондензирана интерпретативна идея е на преден план.
Веднъж Гилелс изнесе отлични концерти; играта му учудва и пленява с техническа мощ; да кажа истината, материалното тук забележимо надделяваше над духовното. Каквото стана, стана. Бих искал да припиша следващите срещи с него по-скоро на един вид разговор за музика. Разговорите с маестрото, който има богат опит в изпълнителската дейност, са обогатени с многогодишни артистични размишления, които през годините стават все по-сложни, което в крайна сметка придава особена тежест на неговите изказвания и преценки като интерпретатор. Най-вероятно чувствата на художника са далеч от спонтанността и директната откритост (той обаче винаги е бил лаконичен и сдържан в емоционалните си откровения); но имаха капацитет, богата гама от обертонове и скрита, сякаш компресирана, вътрешна сила.
Това се усеща в почти всеки брой от обширния репертоар на Гилелс. Но може би емоционалният свят на пианиста беше най-ясно видим в неговия Моцарт. За разлика от лекотата, изяществото, безгрижната игривост, флиртуващата грация и други аксесоари на „галантния стил“, станали познати при интерпретирането на творбите на Моцарт, във версиите на тези творби на Гилелс доминира нещо неизмеримо по-сериозно и значимо. Тихо, но много отчетливо, напевно и ясно пианистично произношение; бавни, на моменти подчертано бавни темпове (този похват, между другото, се използва все по-често и по-ефективно от пианиста); величествени, уверени, изпълнителски маниери, пропити с голямо достойнство - в крайна сметка общ тон, не съвсем обичаен, както беше казано, за традиционната интерпретация: емоционално и психологическо напрежение, наелектризиране, духовна концентрация... „Може би историята ни заблуждава : „Това ли е рококо?“ Чуждата преса не без известна помпозност пише след изпълненията на Гилелс в родината на великия композитор „Може би обръщаме твърде много внимание на костюмите, декорите, бижутата и прическите?“ Емил Гилелс ни накара да мислим за много традиционни и познати неща." (Шуман Карл. Южногермански вестник. 1970 г. 31 януари.). Наистина, Моцарт на Гилелс - било то Двадесет и седми или Двадесет и осми концерти за пиано, Трета или Осма соната, ре минорна фантазия или фа мажорни вариации върху тема от Паизиело (Произведенията, които най-често се появяват на плакатите на Моцарт на Гилелс през седемдесетте години.)- не събуди и най-малката асоциация с художествени ценности а ла Lancret, Boucher и т.н. Визията на пианиста за звуковата поетика на автора на Реквиема беше близка до това, което по негово време вдъхновява Огюст Роден, автор на добре известен скулптурен портрет на композитора: същият акцент върху самовглъбяването на Моцарт, конфликта и драмата на Моцарт , понякога скрита зад чаровна усмивка, скритата тъга на Моцарт.
Такова духовно настроение, „тоналност“ на чувствата като цяло беше близко до Гилелс. Като всеки голям, нетрадиционно усещащ артист, той имаше мояемоционална окраска, която придава характерен, индивидуален и личен колорит на създаваните от него звукови картини. В тази цветова схема с годините все по-ясно се очертават строги, потъмнели от здрача тонове, все по-забележими стават строгостта и мъжествеността, събуждайки смътни реминисценции - ако продължим аналогиите с изобразителното изкуство - свързани с произведенията на древността Испански майстори, художници от школата на Моралес, Рибалта, Рибера, Веласкес... (Един от чуждестранните критици веднъж изрази мнението, че „в свиренето на пианиста винаги можете да почувствате нещо от la grande tristezza - голяма тъга, както Данте нарече това чувство.") Такива са например Третият и Четвъртият концерт за пиано на Гилелс на Бетовен, неговите сонати, Дванадесета и Двадесет и шеста, "Pathetique" и "Apassionata", "Лунен" и Двадесет и седми; Това са баладите, оп. 10 и Фантазия, оп. 116 от Брамс, инструментални текстове от Шуберт и Григ, пиеси от Меднер, Рахманинов и много други. Творбите, които съпътстват художника през значителна част от творческата му биография, ясно демонстрират метаморфозите, настъпили през годините в поетичния мироглед на Гилелс; понякога изглеждаше, че върху страниците им сякаш пада тъжно отражение...
Самият сценичен маниер на художника, маниерът на „късния“ Гилелс, също претърпя промени във времето. Нека се обърнем например към стари критични доклади, спомнете си какво имаше пианистът някога - в младостта си. Имаше, според свидетелството на онези, които го чуха, „зидария от широки и здрави сгради“, имаше „математически потвърден силен, стоманен удар“, съчетан със „спонтанна сила и зашеметяващ натиск“; имаше свирене на „истински атлет на пиано“, „ликуваща динамика на виртуозно тържество“ (Г. Коган, А. Алшванг, М. Грийнберг и др.). След това дойде нещо друго. „Стоманата“ на удара на пръстите на Гилелс става все по-малко забележима, „спонтанното“ започва да се контролира все по-стриктно, художникът се отдалечава все повече от „атлетизма“ на пианото. И терминът „ликуване“ може би не е най-подходящият за определяне на неговото изкуство. Някои бравурни, виртуозни парчета звучаха повече като Гилелс антивиртуозен- например Втората рапсодия на Лист или прочутата сол минор, оп. 23, прелюдия на Рахманинов или Токата на Шуман (всичко това често се изпълнява от Емил Григориевич на неговите клавиерабенди в средата и края на седемдесетте). Помпозна сред огромен брой посетители на концерта, в предаването на Гилелс тази музика се оказа лишена дори от сянка на пианистична дързост или поп бравада. Неговото свирене тук - както и навсякъде другаде - изглеждаше леко приглушено на цвят и беше технически елегантно; движението беше умишлено ограничено, скоростите бяха умерени - всичко това направи възможно да се насладите на звука на пианиста, изключително красив и съвършен.
Вниманието на публиката през седемдесетте и осемдесетте години все повече се фокусира върху клавиерите на Гилелс към бавните, концентрирани и задълбочени епизоди на произведенията, които изпълнява, към музиката, пропита с размисъл, съзерцание и философско потапяне в себе си. Тук слушателят изпита може би най-вълнуващите усещания: той ясно шоувиждаше се жива, открита, интензивна пулсация на музикалната мисъл на изпълнителя. Виждаше се „биенето” на тази мисъл, нейното обръщане в звуковото пространство и време. Нещо подобно вероятно може да се изпита, като се проследи работата на художник в неговото ателие, наблюдавайки скулптор, който превръща мраморен блок с длетото си в изразителен скулптурен портрет. Гилелс въвлича публиката в самия процес на извайване на звуковия образ, принуждавайки ги да преживеят със себе си най-фините и сложни перипетии на този процес. Ето един от най-характерните признаци на представянето му. „Да бъдеш не само свидетел, но и участник в онзи необикновен празник, който се нарича творческо изживяване, вдъхновение на художника – какво може да достави на зрителя по-голяма духовна наслада?“ (Захава B.E. Умението на актьор и режисьор. - М., 1937. С. 19.)- каза известният съветски режисьор и театрален деец Б. Захава. За зрителя, за посетителя на концертната зала всичко не е ли същото? Да бъдеш участник в празника на творческите прозрения на Гилелс означаваше да изпиташ истински високи духовни радости.
И още нещо в пианизма на „късния” Гилелс. Неговите звукови платна бяха самата цялост, компактност, вътрешно единство. В същото време беше невъзможно да не се обърне внимание на деликатната, наистина ювелирна изработка на „малките неща“. Гилелс винаги е бил известен с първото (солидността на формите); във втория той постигна голямо умение именно през последните едно и половина до две десетилетия.
Неговите мелодични релефи и контури се отличават с особен филигран на изработка. Всяка интонация беше елегантно и прецизно очертана, изключително изострена в краищата си и ясно „видима“ за публиката. Най-малките мотивни извивки, клетки, връзки - всичко беше изпълнено с изразителност. „Начинът, по който Гилелс представи тази първа фраза, е достатъчен, за да го постави сред най-великите пианисти на нашето време“, пише веднъж един от чуждестранните критици. Препратката беше към началната фраза на една от сонатите на Моцарт, изсвирена от пианиста в Залцбург през 1970 г.; по същата причина рецензентът би могъл да се позовава на формулировката във всяко от произведенията, изброени тогава в списъка на изпълнените от Гилелс.
Известно е, че всеки голям концертен изпълнител интонира музиката по свой начин. Игумнов и Файнберг, Голденвайзер и Нойхаус, Оборин и Гинзбург „произнасят” нотния текст по различен начин. Интонационният стил на пианиста Гилелс понякога се свързва с неговата оригинална и характерна разговорна реч: скъперничество и прецизност при подбора на изразителен материал, лапидарен стил, презрение към външната красота; във всяка дума има тежест, значимост, категоричност, воля...
Всички, които са успели да присъстват на последните представления на Гилелс, вероятно ще ги запомнят завинаги. „Симфонични етюди“ и четири пиеси, оп. 32 Шуман, Фантазии, оп. 116 и Вариации на Брамс върху тема от Паганини, Песен без думи в ла бемол мажор (дует) и Етюд в ла минор на Менделсон, Пет прелюдия, оп. 74 и Третата соната на Скрябин, Двадесет и деветата соната на Бетовен и Третата на Прокофиев - всичко това едва ли ще бъде изтрито от паметта на тези, които са слушали Емил Григориевич в началото на осемдесетте години.
Невъзможно е да не забележите, гледайки горния списък, че Гилелс, въпреки много напредналата си възраст, включва изключително трудни произведения в своите програми - само „Вариациите“ на Брамс си заслужават. Или двайсет и деветата на Бетовен... Но можеше, както се казва, да си улесни живота, като изсвири нещо по-просто, не толкова отговорно, технически по-малко рисковано. Но, първо, той никога не е улеснявал себе си в творческите въпроси; не беше в неговите правила. И второ: Гилелс беше много горд; във времето на неговите триумфи – още повече. Явно за него е било важно да покаже и докаже, че отличната му пианистична техника не е отслабнала през годините. Че той си остана същият Гилелс, какъвто беше известен преди. По принцип беше така. И някои технически недостатъци и неуспехи, които се случиха на пианиста в годините на упадък, не промениха общата картина.
Изкуството на Емил Григориевич Гилелс беше голямо и сложно явление. Не е изненадващо, че понякога предизвиква различни и нееднакви реакции. (В. Софроницки веднъж каза за своята професия: само това, което е спорно, има стойност в нея - и той беше прав.) Спомням си, че малко преди смъртта на Гилелс, един от музикалните критици, присъствал на неговото представление, говореше така: това: „Предупреждението по време на играта, изненадата, а понякога и несъгласието с някои от решенията на Е. Гилелс [...] парадоксално отстъпват място след концерта на най-дълбоко удовлетворение. Всичко си идва на мястото" (Концертен преглед: 1984, февруари-март // Съветска музика. 1984. № 7. С. 89.). Наблюдението е правилно. Наистина, в крайна сметка всичко си дойде „на мястото“... Защото творчеството на Гилелс имаше огромна сила на художествено внушение, винаги беше правдиво във всичко. А истинското изкуство не може да бъде друго! В края на краищата, по прекрасните думи на Чехов, „особено хубаво е, че в него не можете да лъжете... Можете да лъжете в любовта, в политиката, в медицината, можете да лъжете хората и самия Господ Бог... - но вие не може да измами в изкуството.
Предаванията могат да се слушат на честота 102.3 FM - Коломна, Южна Москва и Московска област. Можете да се свържете с онлайн медийното радио "Благо" от Коломна и да слушате нашите предавания денонощно. Можете да започнете сутринта си с упражнения. Тогава философията ще ви помогне да подредите ума си в „Университета“. По време на обедната почивка е добра идея да слушате оригинална песен; програмата „Време на културата“ ще ви запознае с артисти, композитори и писатели. Прекрасни истории за гражданите на небето и няколко минути класическа музика ще попречат на четенето на добра книга. Преди да си легнете, поканете децата да слушат приказка по радиото и да научат нещо ново от историята на отечеството.
Слушайте медия радио "Благо" онлайн.
>Адреси на онлайн излъчвания поток
>Ние предлагаме 6 различни онлайн медийни предавания от Коломна, които можете да слушате в различни категории за качество.
За да слушате онлайн на смартфон с Android (HTC, Samsung, Sony, LG и др.), препоръчваме следните безплатни приложения:
Какво е медията Радио Благо 102.3 FM в Коломна?
>Интернет медия www.сайт
Удостоверение за регистрация на средство за масово осведомяване El № TU50-02262, издадено от Федералната служба за надзор в сферата на комуникациите, информационните технологии и масовите комуникации (Роскомнадзор) на Нестопанска организация "Благотворителност".
Редакторите не предоставят основна информация.
Вече повече от десет години уебсайтът на радио "Благо" 102.3 FM в Коломна работи и предизвиква интереса на слушателите както онлайн, така и офлайн радио.
Всичко това се случва единствено и само благодарение на вас!
Благодаря отново! И ние те обичаме!
Ирина Зайцева, главен редактор
Културно време
>Пишете ни:
Общ редакционен адрес:
Правна информация
>Редакция и издател
© 2000-2015 сайт
Всички права запазени
Уеб сайт на интернет медия 102.3 FM
Удостоверение за регистрация на средство за масово осведомяване El № TU50-02262, издадено от Федералната служба за надзор в сферата на комуникациите, информационните технологии и масовите комуникации (Роскомнадзор) на Нестопанска организация "Благотворителност".
Правила за използване на материали
Уебсайтът www.site (наричан по-нататък Сайтът) съдържа материали, защитени с авторско право, търговски марки и други материали, защитени от закона, по-специално текстове, снимки, видео материали, графични изображения, музикални и звукови произведения и др. Редакционният екип на сайтът притежава авторските права за използване на съдържанието на сайта (включително правото да избира, подрежда, систематизира и трансформира данните, съдържащи се в сайта, както и самите изходни данни), с изключение на случаите, специално отбелязани в съдържанието на материалите публикувани на Сайта.
Мрежовият потребител има права на
Използване на публикувани текстови материали в обем не повече от 300 (триста) знака, без препинателни знаци, упоменаващи името на автора, както и с линк към сайта и адрес www.site. Когато препечатвате материал от уебсайт в Интернет, трябва да посочите адреса (URL), където материалът е публикуван първоначално;
Безплатно възпроизвеждане на аудио файлове, видео и снимки за лични некомерсиални цели (лични блогове, други лични ресурси). Когато се използва по този начин, трябва да се посочи името на автора (името на фотографа).
© Радио "Благо" и адрес: www.site.
Във всички случаи ще Ви бъдем благодарни, ако ни информирате за използването на нашите материали. Забранено е пълното или частично възпроизвеждане на материали, публикувани на уебсайта www..ru, без писменото разрешение на притежателя на авторските права.
История
>„В ефира на Коломна е Коломенското радио „Благо“. Можете да ни слушате на 102.3 FM и да предавате онлайн на нашия уебсайт.”
Как бихме могли да помислим, че идеята за създаване на радио Коломна може да прерасне в реален проект, който е изцяло задължен на сайта „Радио за себе си“. Дори не се надявахме, че някой ден ще вървим по тази нестабилна стълба на „Медии“ и един ден изведнъж ще видим няколко вида „Лицензи“ в ръцете си. Ето защо, нашата искрена благодарност към Сергей Комаров, генерален директор на Broadcasting Technologies LLC - неговият невероятен оптимизъм: „Направете го - и ще се получи“ ни вдъхнови.
Валентина Терешкова, първата жена космонавт в света, ни подкрепи. Евгений Велихов, президент на руския научен център „Курчатовски институт“, Василий Симахин, Алексей Павлинов, Роман Фалалеев, Игор Шаханов помогнаха за създаването на техническата база. Игумения Ксения, игумения на Ново-Голутвинския манастир Света Троица, Людмила Швецова, Елена Камбурова, Григорий Гладков, Лариса Белогурова, Валерий Шалавин, Сергей Степанов, Владислав Дружинин-режисьор, Леонид Куцар-актьор, Станислав Федосов-актьор са озвучавали и озвучавали много от нашите програми. Към всички вас, които участвахте и участвате в създаването на Радио „Благо” имаме своята любов и благодарност.
Започва да учи музика рано, първият му учител е Я. И. Ткач, който по едно време учи в Париж при известния Раул Пуньо (учителят на Р. Пуньо е Й. Матиас, ученик на Шопен).
Емил Григориевич Гилелс е роден в Одеса на 19 октомври 1916 г. Започва да учи музика рано, първият му учител е Я. И. Ткач, който по едно време учи в Париж при известния Раул Пуньо (учителят на Р. Пуньо е Й. Матиас, ученик на Шопен). Тъкачката веднага разбра с какъв талант си има работа. Гилелс е само на 9 години, когато учителят пише в описанието си: „В бъдеще СССР ще се обогати с пианист от световна класа.“
На 11 юни 1929 г. Гилелс дава първия си солов концерт. 50 години по-късно, през 1979 г., той отбеляза това събитие с концерти в Одеската опера и в Голямата зала на Московската консерватория.
През 1930 г. Гилелс постъпва в Одеската консерватория в класа на Б. М. Райнгбалд, когото смята за свой истински учител по музика, а година по-късно свири на Всеукраинския конкурс на музиканти в Харков. През същата 1931 г. Артур Рубинщайн, който дойде на турне в Одеса, го слуша и впоследствие неведнъж си спомня първата си среща с Гилелс: „Не мога да намеря думи, за да опиша как той свири, ще кажа едно нещо: ако той Дойда ли някога в Съединените щати, няма какво да правя тук."
През 1933 г. на Първия всесъюзен конкурс на музиканти-изпълнители малко известно шестнадесетгодишно момче в Москва преобърна всички прогнози относно изхода от състезанието. „Спомням си добре“, каза пианистката Мария Гринберг, „как той изсвири парафразата на Лист по тема от „Сватбата на Фигаро“ на Моцарт и как при последната кулминация цялата публика се изправи.“ След като безусловно спечели състезанието, Гилелс стана известен в цялата страна. Хората искаха да го слушат навсякъде. И играеше много, толкова много, че нямаше време за необходимата тиха работа. И тогава с характерната си решителност младият пианист прекъсва концертните си изяви и се връща в Одеса, при Райнгбалд. След като завършва консерваторията през ноември 1935 г., Гилелс отива в Москва, в Школата за висши постижения към Московската консерватория, където Г. Г. Нойхаус става негов директор. Скоро Ото Клемперер идва в Москва на турне и Гилелс свири с него Третия концерт на Бетовен. Драматургът Александър Афиногенов пише в дневника си: „Гилелс докосна клавишите - и пианото звънна с някаква чистота и душевност, а Клемперер поведе оркестъра, сякаш го постави под пианото - създавайки мек фон за изпълнителя от това. пианото извлече още повече полза и публиката оцени това".
През 1938 г. в Брюксел се провежда Международният конкурс за пианисти „Юджийн Исай“, чийто престиж е изключително висок, а програмата – особено сложна. Само списъкът с имената на членовете на журито може да разтрепери всеки музикант: Валтер Гисекинг, Емил Зауер, Артур Рубинщайн, Робърт Казадесус, Самуел Файнберг, Карло Зеки, Леополд Стоковски... Съставът на участниците беше много силен, достатъчно е казват, че Артуро е сред тях и Бенедети Микеланджели. Гилелс спечели блестяща победа. Емил Зауер, ученик на Ференц Лист и Николай Рубинщайн, каза, че не е чувал такъв талант през последния половин век, с други думи, от времето на неговите велики учители.
Но не беше в стила на музиканта спокойно да бере плодовете на успеха - той работи усилено, без да си дава почивка. През същата година Училището за висши постижения е изоставено и Гилелс започва да преподава в Московската консерватория. Започна Великата отечествена война. Гилелс играе във военни части, в болници, в тила; един от първите, които отиват в обсадения Ленинград. През 1945 г. говори в Потсдам на конференция на правителствените ръководители на СССР, САЩ и Великобритания.
След края на войната му е възложена най-важната мисия: за първи път да представи в много страни съветското изкуство, изкуството на страната победител. Така през 1955 г. той е първият съветски музикант, който отива на турне в САЩ, където създава сензация.
Минаха години. Концертната дейност на Гилелс придобива световни размери. Където и да играеше, триумфите ставаха почти познат фон. Свирил е с най-известните оркестри и диригенти, записите му са влезли в домовете на милиони хора. На 12 септември 1985 г. Гилелс изнася концерт в Хелзинки, който се оказва последният в живота му; месец по-късно, на 14 октомври, той внезапно почина в Москва.
Гилелс имаше огромен репертоар, той беше универсален в способността си да прави „своя“ музика от голямо разнообразие от епохи и стилове - от Моцарт до Прокофиев, от Бетовен до Стравински.
