Средновековната философия включва в своето съдържание. Основни положения на средновековната философия. Боготърсенето е основна задача на средновековните философи

Характеристика на средновековната философия е нейната тясна връзка с теологията (учението за Бога), подчертано религиозният характер на нейните проблеми и методите за тяхното решаване. Определящите черти на средновековната философия са монотеизъм, теоцентризъм, креационизъм, провиденциализъм и есхатологизъм.

• В монотеизма Бог се разбира не само като един, но като коренно различен от всичко останало, трансцендентен на света (т.е. излизащ отвъд неговите граници, сякаш лежащ извън света)
• Креационизмът означава възприемането на света като създаден от Бог и създаден от нищото
• Провиденциализмът е непрекъснатото осъществяване в историята на божествения план за спасението на света и човека
• Есхатологизмът е учението за края на историческия процес, предопределен още в самото му начало.

Християнският мироглед е дълбоко антропологичен. Човекът заема особено място в света като Божи образ и през целия си живот е призван да се уподобява на Него в безгрешност, святост и любов.

В развитието на средновековната философия обикновено се разграничават два основни етапа: патристикаИ схоластика. Патристиката (от латински patris - баща) е периодът на дейност на "църковните отци" (II-VIII век), които полагат основите на християнското богословие и догматика. Схоластиката (от лат. scholastica - учен разговор, училище) е период на търсене на рационални пътища в богопознанието и разработване на актуални философски проблеми в рамките на номинализма и реализма (VII-XIV век).

Проблемът за отношението между вяра и разум

>

Основният проблем на средновековната мисъл е проблемът за връзката между вяра и разум. Може да се формулира като въпрос за пътищата на познанието: трябва ли да имаме вяра, за да познаем света и Твореца с помощта на разума? Или точно рационалното изследване на света ни води към вярата?

Постановката на проблема се свързва с името на Климент Александрийски. При цялото многообразие на възгледите изглежда възможно да се идентифицират няколко основни подхода, споделяни в различна степен от различни мислители:

• 1) Вярата е самодостатъчна и не се нуждае от оправдание (Тертулиан)
• 2) Вярата и разумът се допълват взаимно; Има фундаментално съгласие между естественото и разкритото познание, но ако не вярваме, няма да разберем (Климент Александрийски, Августин)
• 3) Вярата и разумът имат свои собствени истини (теорията за двойствената истина); истините на науката са по-високи от истините на религията, но тъй като малцина могат да разберат истините на науката, тогава за всички останали религиозните идеи имат право на съществуване и те не трябва да бъдат публично опровергавани (Уилям от Окам). Освен това Тома Аквински вярва, че методите на познание във философията и теологията са различни

Проблемът за универсалиите в средновековната философия

>

Друг важен проблем на схоластиката бил проблемът за универсалиите, т.е. общи понятия (от лат. universalis - общ). Имат ли те самостоятелно съществуване или са просто имена за обозначаване на отделни неща? С други думи, в този спор беше направен опит да се изясни онтологичният статус на обектите на общите понятия.

Спорът за универсалиите датира от спора между Платон и Аристотел и се е случил главно през X-XIV век. Този проблем беше свързан с догмата за Светата Троица. Ако Бог е един в три лица, тогава съществува ли той наистина и под каква форма?

Първите схоластици го откриват във въведението на един от най-големите неоплатоници, Порфирий, преведено от Боеций. Тук известният философ посочи три трудни въпроса, които самият той отказва да разреши:

• 1. Съществуват ли родовете и видовете в действителност или само в мисълта?
• 2. ако приемем, че наистина съществуват, телесни ли са или безплътни?
• 3. и те съществуват отделно от разумните неща или в самите неща?

Спорът имаше три посоки: номинализъм, реализъм и концептуализъм.

Номинализъм

>

Номинализмът (от латинското nomen - име) виждаше в общите понятия само „начин на реч“, имена, които се прилагат не към клас неща „като цяло“, а отделно към всяко отделно нещо от всяка съвкупност; в този смисъл този или онзи клас неща не е нищо повече от ментален образ, абстракция. Номиналистите учеха, че в действителност съществуват само отделни неща, а родовете и видовете не са нищо повече от субективни обобщения на подобни неща, направени чрез еднакви понятия и идентични думи. В този смисъл конят не е нищо повече от общо име, прилагано както за арабския кон, така и за ахалтекинския кон.

Реализъм

>

За разлика от това, реализмът вярва, че универсалите съществуват реално и независимо от съзнанието. Екстремният реализъм приписва реалното съществуване на общи понятия, независими, отделни и предхождащи нещата. Умереният реализъм се придържа към аристотелевския възглед и твърди, че общото, въпреки че има реално съществуване, се съдържа в индивидуалните неща. (Реалистичната гледна точка е по-подходяща за християнската догма и затова често е приветствана от Католическата църква).

Концептуализъм

>

Концептуализмът (от лат. conceptus - мисъл, понятие) тълкува универсалиите като обобщения, основани на подобието на обектите. В този смисъл това беше нещо средно между реализъм и номинализъм. Така, според Тома Аквински, универсалиите съществуват преди сътворената природа в божествения ум като „мисли” на Бог и прототипи на отделни неща; те съществуват и в отделни неща като тяхно реално сходство или тяхната идентичност с прототипа; накрая, универсалиите съществуват след индивидуалните неща в ума на познаващия в резултат на абстрахирането на подобни свойства под формата на понятия.

Представител на номинализма е Уилям от Окам; краен реализъм – Анселм Кентърбърийски; умереният реализъм е представен от Тома Аквински; концептуализъм ¬– Питър Абелар.

До 14 век. Доминираше реализмът, а от началото на века превесът се измести на страната на номинализма. Именно в спора за универсалиите през XIV в. се проявява разпадането на схоластиката.

По този начин средновековната мисъл съставлява един от важните етапи в развитието на философията, където са повдигнати много от проблемите, които са все още актуални днес.

• < Назад
• Напред >

Развитието на философията и философското мислене датира от далечното минало. Сменяха се епохи, възгледи, философи, правила и порядки, хора. В разбирането на обществото религията и философията стоят отделно, но в нито една епоха тези концепции не са били противопоставени една на друга. Те са се развивали паралелно, преплитайки се и отклонявайки се един от друг по различно време. Средновековието е време, когато философията става възможно най-тясно свързана с религията, тези две концепции не само се идентифицират, но и се допълват.

Средновековна философия: черти и характеристики

>

Средновековната философия е период, когато има промяна в идеологическите насоки и философи. Променят се нормите, идеалите на света и човешките роли в него. Периодизацията на тази епоха има различни варианти. Най-утвърденият и приет период в съвременния свят е II-XIV век. Тъй като се пресича с християнството, логично е да се счита за началото на периода, в който се появява Библията. За разлика от античната философия, която изучава първичния произход и човешката природа през три етапа от своето развитие, средновековната философия е свързана с теологията - учението за Бога. Различават се следните характеристики на средновековната философия:

1. Теоцентризмът е реалност, която определя, че всичко, което съществува, е Бог, който е представен като личност над света.
2. Философското мислене през Средновековието придобива религиозен характер и се свързва с църквата.
3. Мисленето за свръхестественото променя светогледа на човека. Започва преоценка на историята, търсене на цели и смисъл в живота.
4. Ретроспективно мислене - "колкото по-древно, толкова по-настоящо, колкото по-настоящо, толкова по-вярно."
5. Традиционализъм - акцентът на средновековната философия беше върху отричането на иновациите, чието използване се смяташе за гордост и грях. Ценността не беше творчеството и индивидуализмът, а придържането към традицията.
6. Авторитаризъм – обръщане към Библията.
7. Коментар. Коментарният жанр преобладава над другите жанрове през Средновековието.
8. Източникът на философското познание (свещеното писание) не може да бъде анализиран или критикуван, разрешено е само неговото тълкуване.
9. Дидиктизмът е присъщ на философията на Средновековието. Следователно философията придобива характер на учение и проповядване.

Освен теоцентризма, за средновековната философия са характерни и следните черти:

1. Монотеизъм - Бог е не само един, но и различен от всички неща.
2. Креационизмът е разбиране за света като сътворен от Бог от нищото.
3. Провиденциализмът е непрекъснато изпълнение на божествения план - спасението на света и човека през цялата история.
4. Есхатологизмът е учението за края на историческия процес и представянето на човека като специално същество, което е като Бог в безгрешност, святост и любов.

Развитие на средновековната философия

>

Философията на Средновековието е лишена от скептицизъм и предишния период - античността. Светът вече не изглеждаше разбираем и разбираем; познанието му ставаше чрез вяра. Известни са три етапа в развитието на средновековната философия:

1. Патристиката е литература, оставена от отците на църквата. Те се считали за духовни наставници с определен преподавателски авторитет. С течение на времето това понятие разширява значението си и започва да се състои от 4 основни характеристики: святост на живота, древност, православие на учението, официално приемане на църквата. Основите на християнските догми са положени в патристиката. Истинската философия беше приравнена на теологията. Според ролята си в обществото патристиката се дели на апологетична и систематична, според езиковите критерии - на гръцка и латинска, или на източна и западна. Най-важният въпрос на патристиката беше въпросът за връзката между вяра и знание, религия и философия. Религията се основава на вярата, а философията на знанието. Тъй като това беше времето на господството на християнството, първенството на религията беше неоспоримо, но беше необходимо да се стигне до извода какво да се прави с философията: да я оставим като опора за религията и по-нататък да я вплетем в стегната нишка , или да го отхвърлите като нечестива дейност, която вреди на религията и вярата.
2. Схоластиката е максималното подчинение на теологията, обединяването на догматичните предпоставки и рационалистичната методология, интерес към формалните логически проблеми. Целта на схоластиката е да направи догмата достъпна за обикновените хора. Ранната схоластика възражда интереса към знанието. Основните проблеми на развитието на ранната схоластика са: връзката на вярата и знанието, проблемът за универсалиите, координацията на аристотеловата логика и други форми на познание, координацията на мистиката и религиозния опит. Разцветът на схоластиката е времето на появата на университетите и широкото разпространение на произведенията на Аристотел. Късната схоластика е времето на упадъка на средновековната философия. Старите училищни системи подлежат на критика, нови идеи не се въвеждат.
3. Мистицизмът е разбирането на религиозната практика за единството на човека с Бога. Мистичните учения са изпълнени с ирационални и интуитивни черти, често с преднамерена парадоксалност.

Светоглед през периода на средновековната философия

>

Тъй като християнството е основата на духовния живот на Средновековието, самият живот през този период придобива характерни черти. Животът на средновековния човек се възприема като път към изкуплението на греховете, възможност за възстановяване на хармонията между Бога и човека. Това се дължи на греха на Адам и Ева, който Исус започна да изкупва. Човекът е богоподобен и Исус споделя изкуплението с човека.

Самото понятие „човек” се дели на „душа” и „тяло”. „Душата“ е самият човек, тъй като душата е вдъхната в човека от Бога, а „тялото“ е презряно и грешно. Човек в този свят трябва да изкупи греховете, да получи оправдание на Страшния съд и безпрекословно да се подчини на Църквата.

Картината на света за средновековните хора се състои от образи и тълкувания на Библията.

Отношението към външния вид на човека се е променило в сравнение с античността, когато са възхвалявани красивите тела и мускулести фигури. През Средновековието човешката красота е била тържеството на духа над тялото.

Обяснението на света се основава на разделението на два полюса: душа и тяло, небе и земя, Бог и природа.

Всяка човешка дейност се разглеждаше в съответствие с религиозните идеи. Всичко, което противоречи на религиозните догми, беше забранено на законово ниво. Всички заключения и мнения са били обект на библейска цензура.

Такива характеристики на идеологическите възгледи през Средновековието доведоха до факта, че науката не просто стоеше неподвижна, но се движеше назад. Всякакви нововъведения и идеи бяха потиснати. Ограничаването и задържането на развитието на науката скоро стана трайно.

Проблеми на средновековната философия

>

Времевата рамка на средновековната философия го определя като продължение на античността, но това е нова система за разбиране на Бога, света и човека. Основната идея на средновековната философия е теоцентризмът. Основните проблеми, разглеждани в ерата на средновековната философия, са:

1. Отношение към природата. Природата вече не се разглежда като нещо самостоятелно, тъй като Бог е над всичко, който е подчинен на сътворението на природата и чудесата. Древните познания за природата са нещо от миналото, сега вниманието е съсредоточено върху изучаването и познаването на Бога, човешката душа. Тази ситуация на разбиране на природата се променя донякъде в късното Средновековие, но дори и тогава природата се възприема само като символични образи. Светът е даден на човека не само за добро, но и за поука.
2. Човекът е образ и подобие на Бога. Дефиницията на понятието „човек“ е била разнообразна по всяко време и Средновековието не е изключение. Основното определение беше, че човекът е образ и подобие Божие. Платон и Аристотел стигат до идеята, че човекът е разумно животно. Във връзка с това тълкуване възникна въпросът – какво има повече в човека – разумното начало или животинското? Кои свойства в човека са съществени и кои второстепенни? По същия начин, библейското разбиране за човека също повдигна въпроси - ако човекът е подобие на Бога, тогава какви свойства на Бог могат да му бъдат приписани? В крайна сметка човекът не е всемогъщ и не е безкраен.
3. Проблемът за душата и тялото. Християнската доктрина казва, че Бог се е въплътил в човека, за да изкупи греховете на човека и да спаси света. Предхристиянските учения разглеждат разликата и несъвместимостта на божествената и човешката природа.
4. Проблемът за себепознанието (ум и воля). Бог е дал на човека свободна воля. Волята в епохата на средновековната философия е изведена на преден план, за разлика от античността, когато в основата е разумът. Волята и Бог помагат на човека да прави добро, а не зло. Статусът на дадено лице през този период не се определя. Той е изтръгнат от космоцентризма на античността и поставен над него, но поради греховната си природа е приземен и зависим, защото зависи от Божията воля.
5. История и памет. Свещеността на историята. Възниква интерес към историята на човечеството, което води до анализ на паметта - антропологична способност, която е в основата на историческото познание. Времето вече не се разглежда през призмата на живота на космоса и движението на небесните тела. Времето е собственост на самата човешка душа. Устройството на човешката душа създава условието за възможност на времето - очакване, стремеж към бъдещето, внимание, приковано към настоящето, памет, насочена към миналото.
6. Универсалиите са нещо общо, а не конкретна тема. Въпросът беше дали универсалиите съществуват сами по себе си или възникват само в конкретни неща. Това породи спор между (изследването на материалността, реалността) и номинализма (изследването на имената).

Представители на средновековната философия

>

Философията на Средновековието намира своя ярък израз в учението на Августин, наречен блажения. Августин е от Северна Африка, баща му е атеист, а майка му е вярваща християнка. Благодарение на майка си Августин усвоява християнските знания от детството си. Медитацията и търсенето на истината са основните черти на учението на Свети Августин. Философът беше склонен да се откаже от своите възгледи, които преди това поддържаше. Признаването на собствените грешки и заблуди е неговият път към съвършенството. Най-известните произведения на философа: „Изповед“, „За Божия град“, „За Троицата“.

Тома Аквински е философ, теолог, доминикански монах, систематизатор на схоластиката и учението на Аристотел. Той получава добро образование в областта на теологията, на което семейството на философа се противопоставя. Въпреки това, през цялото си развитие като философ, той постига цел след цел и получава това, което иска. Тома Аквински е известен с това, че в своите учения успява да съчетае догмите на църквата и знанията на Аристотел. Той начерта ясна граница между вярата и знанието, създаде йерархия от закони, поставяйки Божия закон начело. Известни произведения: „Сума на философията“, „Сума на теологията“, „За управлението на суверените“.

Ал-Фарби - има информация, че преди философските учения Ал-Фарби е заемал длъжността съдия. Това, което го подтиква да философства, е учението на Аристотел, от което той се интересува, докато изучава огромните литературни произведения на своето време. Като роден в източната култура, Ал-Фарби прекарва много време в размисъл, самопознание и съзерцание. Известен е и в областта на математиката, филологията, природните науки и астрономията. След себе си той оставя огромно литературно наследство и ученици, които продължават неговото преподаване.

Ярките и известни философи от Средновековието, на които се основава философията на този период, са:

• Алберт Велики, благодарение на чиято работа обществото възприема идеите и методите на аристотелизма;
• Тертулиан, който изучава и тълкува практически теми: отношението на християните към езичеството, християнския морал;
• Дунс Скот, който повлия на църковния и светския живот;
• Майстер Екхарт, който твърди, че във всеки човек има „божествена искра“.

Средновековна философия - господството на религиозното съзнание, периодът на обслужване на вярата с философия. Този период даде на света духовен свят, уникален по съдържание и форма. Философията повлия на формирането на университети и научни дисциплини.

Въведение 3

1. Средновековието в тези 5

2. Характеристики на средновековната философия 6

3. Характеристики на историческия период 9

4. Основни принципи на средновековната философия 11

4.1. Теоцентризъм 11

4.2. Креационизъм 12

4.3. Провиденциализъм 12

5. Етапи на формиране на средновековната философия 13

5.1. Патристика (II-VI век от н.е.) 13

5.2. Схоластика 14

6. Идеи на средновековната философия 16

7. Дебатът между номиналисти и реалисти 17

Заключение 19

Литература. 21

Въведение

>

Всеки период от човешката история имаше свои собствени характеристики в развитието на науката, културата, социалните отношения, стила на мислене и т.н. Всичко това остави отпечатък върху развитието на философската мисъл, върху това какви проблеми в областта на философията излязоха на преден план.

Средновековието заема дълъг период от европейската история от разпадането на Римската империя през 5 век до Ренесанса (XIV-XV век).

Възникването на средновековната философия често се свързва с падането на Западната Римска империя (476 г. сл. Хр.), но такова датиране не е напълно правилно. По това време все още царува гръцката философия и от нейна гледна точка началото на всичко е природата. В средновековната философия, напротив, реалността, която определя всички неща, е Бог. Следователно преходът от един начин на мислене към друг не може да се случи мигновено: завладяването на Рим не може веднага да промени социалните отношения (в края на краищата гръцката философия принадлежи към епохата на древното робство, а средновековната философия принадлежи към ерата на феодализма). ), нито вътрешният мироглед на хората, нито религиозните вярвания, изграждани с векове. Формирането на нов тип общество отнема много време. През 1-4 век от н. е. философските учения на стоиците, епикурейците и неоплатониците се конкурират помежду си и в същото време се формират джобове на нова вяра и мисъл, които по-късно ще формират основата на средновековната философия

Философията, която се формира през този период, има два основни източника на своето формиране. Първата от тях е древногръцката философия, предимно в нейните платонови и аристотелови традиции. Вторият източник е Светото писание, което превръща тази философия в основния поток на християнството.

Идеалистичната ориентация на повечето философски системи от Средновековието е продиктувана от основните догми на християнството, сред които най-важни са догмата за личната форма на Бог Творец и догмата за Божието създаване на света „от нищото .” В условията на такъв жесток религиозен диктат, поддържан от държавната власт, философията е обявена за „слугиня на религията“, в рамките на която всички философски въпроси се решават от позициите на теоцентризма, креационизма и провиденциализма. 1

Корените на философията на Средновековието се крият в религията на монотеизма (монотеизма). Такива религии включват юдаизма, християнството и исляма и именно с тях се свързва развитието както на европейската, така и на арабската философия от Средновековието.

Структурно моята работа е написана, както следва: първо има въведение, съдържащо предварителна информация по темата на работата, уместността на тази тема, последвана от глава 1, в която философията на Средновековието е описана накратко в резюмета, глава 2 се фокусира върху характеристиките на Средновековието, Глава 3 акцентира върху характеристиките на историческия период, основните принципи на философията са разкрити в четвърта глава, петата съдържа описание на етапите на формиране на философията, шестата съдържа множество основни идеи, преобладаващи през Средновековието, последната глава описва конфронтацията между идеите на номиналистите и реалистите. Заключението съдържа резултатите от работата и в края на работата има списък на използваната литература.

1. Средновековието в реферати

>

До 14-ти век духовенството има истински монопол в областта на философията и философията съответно се пише от гледна точка на църквата.

Философията е монотеистична, Бог се разбира като един и уникален. Средновековната мисъл винаги е теоцентрична Бог определя всичко, което съществува.

Идеята на креационизма: Източникът на всички неща е Бог, Той е създал света от нищото. Целият свят е безплатен дар от Бога.

Принципът на антропоцентризма. Гърците са доминирани от принципа на космоцентризма; човекът е важен като част от цялото. В християнството човекът е създаден по образ и подобие Божие, трябва да се уподоби на Бога и в същото време той е владетел на това, което Бог е създал. Библията твърди, че човек е способен да приеме Божията воля като своя. (Гърците също са имали идеята, че човек, олицетворяващ добра цел, чрез интелекта става като висше същество).

Средновековната философия е филологическа по своята същност, тъй като светът на Средновековието се основава на Библията - дуалистичен свят (духовенството е противопоставено на миряните, царството Божие е противопоставено на царството на този свят. Средновековният свят). , в сравнение със света на античността, се характеризира с различни форми на дуализъм. Това беше дуализмът на духовенството и миряните, дуализмът на латинския и тевтонския принцип, дуализмът на Божието царство и царството на този свят, дуализмът на духа и плътта. И всеки от тях е възпроизведен в дуализма на папи и императори. (това е проблем: Августин в Божия град) 2

2. Характеристики на средновековната философия

>

За разлика от античността, където истината е трябвало да бъде овладяна, средновековният мисловен свят е бил уверен в откровеността на истината, в откровението в Светото писание. Идеята за откровението е разработена от отците на църквата и е залегнала в догмата. Истината, разбирана по този начин, сама се стремеше да завладее човека и да проникне в него. На фона на гръцката мъдрост, както каза Х. Ортега и Гасет, тази идея беше напълно нова. Смятало се, че човек е роден в истината, той трябва да я разбере не заради себе си, а заради самата нея, защото това беше Бог. Смятало се, че светът е създаден от Бога не заради човека, а заради Словото, втората Божествена ипостас, чието въплъщение на земята е Христос в единството на Божествената и човешката природа. Следователно нисшият свят първоначално се е смятал за вграден в по-висша реалност и съответно човешкият ум е бил вграден в него, участвайки в тази реалност по определен начин - поради вродеността на човека в истината. Сакраменталната причина е дефиницията на средновековния разум; функциите на философията са да открие правилните начини за прилагане на тайнството: това значение се съдържа в израза „философията е слугиня на теологията“. Разумът беше мистично ориентиран, тъй като беше насочен към идентифициране на същността на Словото, създало света, а мистицизмът беше рационално организиран поради факта, че Логосът не можеше да бъде представен по друг начин освен логически.

2. Поради това основите на средновековната философия са теоцентризъм, провиденциализъм, креационизъм и традиционализъм. Разчитането на авторитети, без които е немислимо обръщането към традицията, обяснява идеологическата нетърпимост към ересите, възникнала в ортодоксалното богословие. В условията на дадена истина основните философски методи са херменевтични и дидактически, тясно свързани с логико-граматическия и лингво-семантичния анализ на думата. Тъй като Словото лежеше в основата на творението и съответно беше общо за всичко сътворено, то предопредели раждането на проблема за съществуването на това общо нещо, иначе наричан проблемът на универсалиите (от лат. universalia - всеобщ). Три философски движения са свързани с опитите за решаване на проблема за универсалиите: концептуализъм (съществуването на общото извън и вътре в конкретно нещо), реализъм (съществуване на общото извън и преди нещото) и номинализъм (съществуване на общото). след и извън нещото). Във времена, когато средновековната философия е била представяна като пазителка на древните традиции (с една от основните идеи е съществуването на ейдоси, образи на нещата преди нещата), реализмът е смятан за единствения правилен подход за разбиране на това какво е битието; появата на номинализма показва краха на средновековното мислене, а концептуализмът е комбинация от умерен реализъм с умерен номинализъм.

Опитите за разрешаване на проблема с универсалиите отвориха възможността за откриване на процедури за участие на земния и небесния свят. В контекста на една богословски ориентирана култура логиката, която е едновременно инструмент на философията и самата философия, представлява специални начини за съзерцание на Бога, които позволяват изграждането на субект-субектна връзка между Него и човека. По същество такава логика със сигурност се превърна в теология.

3. Средновековното слово, в зависимост от това къде и накъде е било насочено, е претърпяло двойна трансформация: въплъщение (на Божественото слово) и обезвъплъщение (когато словото е насочено от човека към Бога). Словото беше най-висшата реалност именно поради съществуването си в два модуса. Смяташе се, че светът съществува, защото се казваше, че съществува. Легендата доведе до съществуване, но в същото време всяко сътворено същество, оставайки общуващо с Създателя, не можеше да бъде пасивно: нещото започна да излъчва за себе си, Средновековието не познаваше нищо друго. Всяко нещо, по силата на акта на сътворение от Бог - върховният субект, е било субективно и съответно лично.

4. Идеите за субективността и личността са в най-тясна връзка със значението на въплътеното Слово, което не е имало аналог в никоя от предишните религии и философски спекулации. Въплъщението (въплъщението) не е вселяването на Бог в тялото. Появата на богове в човешка форма, известна сред гърците, не означава тяхното очовечаване. Вселявайки се в тялото, боговете напълно запазили своята свръхчовешка същност. В християнството въплъщението на Бог включва жертва, приета от разпнатия Син Човешки, тоест предполага вътрешни тайнствени богочовешки взаимоотношения, чието богословско тълкуване е доктрината за Троицата. Въплъщението на Словото, придобиването от духа на неговата окончателна реалност, означава, че логосът е освободен от своя спиритуалистичен характер. Уникалността и уникалността на акта на изкуплението доведе до включването на историческото в сферата на европейската мисъл; това придава много специален статут на средновековната философия като философия на историята.

Идеята за въплъщението на Словото означаваше, че зрението и слухът станаха най-важните сетивни органи, докато зрението като спекулация стана условие за философстване.

5. Принципът на креационизма, който е в основата на християнското отношение към света, предполага, че универсално необходимото знание принадлежи само на Бог, следователно логиката, възникнала в древността, предназначена да идентифицира истински и неверни преценки, престава да бъде на равна нога с логиката на спора. На човешко ниво ролята на универсално необходимо знание започва да се играе от етиката, чиято цел е да търси правила за осъществяване на идеята за спасение. Те се изразяват в идеите за самосъзнание, действие, съвест. като морално отношение към действие, намерение за осъзнаване на действието, лична отговорност. Пътят към постигането на спасение минава през въпроса за собствената душа, директно поставяне на човека пред Бога, тоест самопознанието се разбира като познание за Бога, но осъществено по определен начин: С такова себепознание се изграждат основите на мисленето и основите на вярата са мислено положени. Следователно изповедта е не само процедура за общуване с Бога, но е и философстване, пример за което е „Изповедта” на Аврелий Августин (354-430), където личната, въпросителна, съмняваща се позиция на философията по отношение на сигурността на вярата е най-очевидна.

6. По силата на акта на създаване на човека по образ и подобие Божие, по силата на дадената на човека способност за разумно общуване с Бога, човекът за първи път се разглежда като личност, чиято дейност се основава на свободната воля. Въпросът за свободната воля е тясно свързан с въпроса за върховното добро, което е Бог, злото, което се тълкува като липса на добро, и предопределението (изразителите на тази идея са Августин, Йоан Скот Ериугена и др. Идеята на предопределението обаче не се превърна в ортодоксална идея). Значението на свободната воля се свързва не с подчинението на необходимостта, а с определянето на действията от съвестта и свободния избор на човек (Боеций, Абелард, Бернар от Клерво, Алберт фон Болстед, Тома Аквински и др.). Създателят на света взе залог за изпитание на духа чрез опита на света под формата на любов или омраза, което беше тясно свързано с възможността за познание: колкото по-голяма е любовта към Бога, толкова по-точно е знанието.

7. Разкриването на истината в Свещеното Писание предполага необходимостта от неговия коментар, който е словесна среща на значенията на Божественото откровение и човешкото разбиране. В словесния диалог, преминал под формата на диспут, се създава възможността за формиране на такава диалектика, чиито понятия са едновременно – нееднозначни – насочени към сакралното и светското, образувайки особен начин на познание. Човешкият поглед, насочен към Бога, се усъвършенства в Неговото виждане. Божественото, насочено към човека, подчертава неговата смъртност и крайност. Философстването се случва в момента на четене на авторитетен текст или в момента на коментирането му, тоест винаги е в настоящето, където вечното се докосва до временното. Това не е безкрайно усъвършенстване на спекулациите, а мигновен отговор на една мисъл, тази мисъл едновременно продължава и спира, осъзнавайки и разкривайки пълно невежество. Философията открива теологична същност в себе си, разбирайки удвояването на съществуването като общо за света на. хора и като Божествена универсалия, поради което проблемът за универсалиите е център на средновековната философия.

3. Характеристика на историческия период

>

Социална разнородност, появата на лумпени

Икономически хаос в резултат на варварски набези

Империята се нуждае от религия, способна да обедини различни социални слоеве (всички са равни пред Бога). През целия период сред мислещите хора имаше настроение на дълбоко отчаяние по отношение на делата на този свят и единственото нещо, което го помиряваше, беше надеждата за един по-добър свят в бъдещето. Това чувство на отчаяние беше отражение на случващото се на други места в Западна Европа.

азвек: време на размирици и императори-тирани. При Нерон, за вдъхновение на императора, е подпален Рим, извършено е преследване на християните, извършени са масови побои, появяват се първите християнски мъченици, което предизвиква съчувствието на много граждани. Общо преследването продължава 250 години до царуването на император Константин. Християните са били преследвани не за проповядване на социално равенство, не за неподчинение на властите, а за идеологически принцип: християните поставят църквата над държавата и отказват да почитат императора като божество. До края на 1 век църквата придобива строга организация, като презвитерите и епископите все повече се отделят от обикновените вярващи.

IIвек:време за почивка - императорите Троян и Марк Аврелий. Църквата нараства значително и се формират основни догмати.

3 век: Управлението на Диоклециан започва периода на по-късната Римска империя. При Константин столицата е преместена в Константинопол, християнството става държавна религия (постепенно започва преследването на езичниците, а при Теодосий Олимпийските игри са отменени).

Процесът на израстване на християнството преди Константин, както и мотивите за обръщането на Константин са обяснявани по различен начин от различни автори. Гибън дава пет причини:

„I. Непоклатимото и, ако ни е позволено да се изразим по този начин, ревността на християните, които не толерират противоречията, заимствани, вярно, от еврейската религия, но пречистени от онзи дух на изолация и свадливост, който, вместо да привлече езичниците под закона на Мойсей, ги отблъсна от него.

2. Доктрината за бъдещия живот, подобрена с всякакви допълнителни съображения, способни да придадат тежест и ефективност на тази важна истина.

3. Способността да се правят чудеса, която се приписвала на примитивната църква.

4. Чист и строг морал на християните.

5. Единството и дисциплината на християнската република, която малко по малко формира независима и непрекъснато разширяваща се държава в самия център на Римската империя."

Този период се характеризира с криза на робското производство. Едрите земевладелци започват да отдават земя под аренда началото на феодализма, градовете западат, парите изчезват, а селото се издига. Възниква нов тип власт, близка до източния деспотизъм: императорът се опира на армията, бюрокрацията и църквата (!). Църквата става по-йерархична и промяната в характера на църквата води до нарастване на разногласията, желание за връщане към чистата апостолска църква, възникват ереси и разколи, особена черта, която отличава периода от Константин до събора Халкидон (451) е, че теологията придобива политическо значение. Два въпроса, един след друг, развълнуваха християнския свят: първо за природата на Троицата, а след това за учението за въплъщението. 325 г. – Никейски събор – Разработен е Символът на вярата.

IVвек: окончателният триумф на християнството, кръщението става задължително за цялото население на империята. След смъртта на Теодосий Римската империя се разделя на Западна и Източна, тъй като Теодосий я завещава на двамата си сина Гнория и Аркадий, които започват да се карат. На 24 август 410 г. вестготите, водени от Аларик, изпратени от Аркадий от Византия, нахлуват в Рим. По това време вестготите вече са християни и образуват първото варварско кралство в Испания. Западната империя запада, а Източната укрепва и разширява границите си. През 7 век обаче арабите започват да я безпокоят. До 10-ти век отношенията с Русия процъфтяват, започва кръщението на Русия, но през 14-ти век Византия загива под натиска на турците и се формира Османската империя. В западната част кризата през 10 век отстъпи място на истински просперитет с появата на империята на Карл Велики (Кралството на франките). 3

4. Основни принципи на средновековната философия

>

Теоцентризъм - (гръцки theos - Бог), такова разбиране за света, в което Бог е източникът и причината за всички неща. Той е центърът на Вселената, нейното активно и творческо начало. Принципът на теоцентризма се разпростира и върху знанието, където теологията е поставена на най-високо ниво в системата на знанието; Под него е философията, която е в услуга на теологията; още по-надолу са разни частни и приложни науки.

Креационизъм - (лат. creatio - творение, творение), принципът, според който Бог е създал живата и неживата природа от нищото, тленна, преходна, в постоянна промяна.

Провиденциализъм - (лат. providentia - провидение), система от възгледи, според която всички световни събития, включително историята и поведението на отделните хора, се контролират от божественото провидение (провидение - в религиозните идеи: Бог, върховно същество или неговите действия).

4.1. Теоцентризъм

Средновековната философия е неразривно свързана с християнството, поради което общите философски и християнски идеи са тясно преплетени в нея. Основната идея на средновековната философия е теоцентризмът.

Теоцентризъм - (гръцки theos - Бог), такова разбиране за света, в което Бог е източникът и причината за всички неща. Той е центърът на Вселената, нейното активно и творческо начало. Принципът на теоцентризма се разпростира и върху знанието, където теологията е поставена на най-високо ниво в системата на знанието; Под него е философията, която е в услуга на теологията; още по-надолу са разни частни и приложни науки.

Християнството развива идеята за един Бог, притежател на абсолютна доброта, абсолютно знание и абсолютна власт, узряла в юдаизма. Всички същества и предмети са негови творения, всички създадени чрез свободен акт на божествена воля. Двете централни догми на християнството говорят за триединството на Бога и въплъщението. Според първия, вътрешният живот на божеството е връзката на три „ипостаси“ или лица: Отец (безначалния принцип), Сина или Логоса (семантичния и формиращ принцип) и Светия Дух (животния - принцип на даване). Синът се „ражда” от Отца, Светият Дух „изхожда” от Отца. Нещо повече, както „раждането“, така и „шествието“ не се извършват във времето, тъй като всички лица на християнската Троица винаги са съществували - „предвечни“ - и са равни по достойнство - „равни по чест“.

4.2. Креационизъм

Според християнската догма Бог е създал света от нищото, създал го е чрез въздействието на своята воля, благодарение на своето всемогъщество, което във всеки един момент съхранява и поддържа съществуването на света. Този мироглед е характерен за средновековната философия и се нарича креационизъм. (creatio - създаване, създаване).

Догмата за сътворението измества центъра на тежестта от естественото към свръхестественото. За разлика от древните богове, които са били сродни с природата, християнският Бог стои над природата, от другата й страна и следователно е трансцедентален Бог. Активното творческо начало е като че ли изтеглено от природата, от космоса и пренесено в Бога; в средновековната философия космосът следователно вече не е самодостатъчно и вечно същество, вече не е живо и одушевено цяло, както го смятат много от гръцките философи.

В античната философия вече са били разработени определени подходи за решаване на проблема за преодоляване на дуализма на света и неговата същност. Питагорейците, Платон и неговите последователи залагат основните методологически принципи на учението за духовното единство на света. Но нито класиците на античната философия, нито неоплатониците са създали концепцията за Бог като личност. Те тълкуват Единното като някакъв оригинал, произвел цялото битие от себе си, като абсолютно абстрактна и безлична индивидуалност. Личното разбиране за Бог е дадено за първи път от Филон от Александрия.

Характеризирането на Бог като личност е значителна стъпка напред в посоката на християнския светоглед, но не преодолява напълно пропастта между Бога и света. За да се преодолее тази празнина, беше необходимо да се въведат посреднически сили. За тази цел Филологът използва едно от централните понятия на античната философия – понятието Логос.

Но за разлика от древната философия, Логосът на Филон се явява като дух, създаден от Бог, който първоначално е божественият ум. В идеята на Филон за Логоса липсва само отъждествяването му с месията - Христос.

4.3. Провиденциализъм

Провиденциализъм - (лат. providentia - провидение), система от възгледи, според която всички световни събития, включително историята и поведението на отделните хора, се контролират от божественото провидение (провидение - в религиозните идеи: Бог, върховно същество или неговите действия) .

5. Етапи на формиране на средновековната философия

>

В средновековната философия могат да се разграничат поне два етапа от нейното формиране - патристикаИ схоластика, ясна граница между които е доста трудно да се направи.

Патристика - набор от богословски и философски възгледи на „църковните бащи“, които се заеха да обосноват християнството, опирайки се на античната философия и преди всичко на идеите на Платон.

Схоластика - е вид философстване, при което чрез човешкия разум се опитват да обосноват възприети на вяра идеи и формули.

5.1. Патристика (II-VI в. сл. Хр.)

>

Патристиката получи името си от латинската дума „patris“, което означава „бащите на църквата“. Съответно това е периодът на християнските църковни отци, които полагат основите на християнската, а оттам и на средновековната философия. Патристиката може да бъде разделена на няколко периода:

Апостолският период (до средата на 2 век) е времето на дейност на апостолските евангелисти.

Апологетика (средата на II век - началото на IV) - апологети са били името, дадено на образованите християни, които са защитавали християнството от езическата философия. За да защитят християнството, апологетите прибягват до помощта на античната и гръцката философия, използвайки алегории и логически доказателства, опитвайки се да покажат, че вярванията на езичниците са абсурдни, тяхната философия няма единство и е пълна с противоречия, че християнската теология е единствената философия, която носи на хората една и съща истина за всички. Най-известните творби, оцелели до наши дни, са апологиите на Юстин, Тациан и Тертулиан.

Зряла патристика (IV-VI) – Има източна (гръцка) и западна (латинска) патристика. Благодарение на гръцкия език източната патристика е по-тясно свързана с античната философия, отколкото западната философия. Най-известните личности от източната патристика: Григорий Богослов, Атанасий Александрийски, Йоан Златоуст и др.; западни: Аврелий Августин, Амвросий от Милано, Йероним. Основните проблеми на патристиката: формирането на вярата, проблемът за трите ипостаси, христологията, креационизмът и др.

5.2. Схоластика

Схоластика (от Гръцки“schole” - тиха дейност, учене) - средновековно обучение. Тя е тясно свързана с възникващите през VIII-IX век. образователна система на Запад. В същото време това е нов етапв развитието на духовната култура на Европа, която замени патристиката. Тя се основава на святоотеческата литература, като в същото време представлява напълно оригинална и специфична културна формация.

Приема се следната периодизация на схоластиката. Първият етап е от 6-ти до 9-ти век. - предварителен. Вторият етап е от 9 до 12 век. - период на интензивно формиране. Трети етап - XIII век. - „златният век на схоластиката“. Четвъртият етап - XIV-XV век. - избледняване на схоластиката.

Схоластичното обучение на практика беше поредица от стъпала, изкачвайки които ученикът можеше да достигне най-високото. „Седемте свободни изкуства“ се изучавали в монашески и църковни училища. Последните били разделени на „тривиум” (от числото „три”) и „квадривиум” (от числото „четири”). Ученикът трябваше първо да овладее тривиума, т.е. граматика (латински), диалектика, реторика. Quadrivium, като по-високо ниво, включваше аритметика, геометрия, музика и астрономия. Университетите бяха образователни институции, които осигуряваха още по-високо ниво на обучение.

Средновековната философия влезе в историята на мисълта под името схоластика, което отдавна се използва в здравия смисъл като символ на празен дебат, отделен от реалността. И несъмнено има причини за това.

Основната отличителна черта на схоластиката е, че тя съзнателно се възприема като наука, поставена в услуга на теологията, като „слугиня на теологията“.

Започвайки около 11 век, в средновековните университети се засилва интересът към проблемите на логиката, която през онази епоха се нарича диалектика и чийто предмет е работата върху понятията. Логическите трудове на Боеций, който коментира Категориите на Аристотел и създава система от фини разграничения и определения на понятията, с помощта на които теолозите се опитват да разберат „истините на вярата“, оказват голямо влияние върху философите от 11-14 век. векове. Желанието за рационалистично обосноваване на християнската догма доведе до факта, че диалектиката се превърна в една от основните философски дисциплини, а дисекцията и финото разграничаване на понятията, установяването на определения, които заемаха много умове, понякога се израждаха в тежки многотомни книги конструкции. Така разбираната страст към диалектиката намира израз в характерните за средновековните университети дебати, които понякога продължават 10-12 часа с кратка почивка за обяд. Тези словесни спорове и тънкости на схоластичната наука породиха опозиция. Схоластичната диалектика се противопоставя на различни мистични движения, а през 15-16 век това противопоставяне получава форма под формата на хуманистична светска култура, от една страна, и неоплатоническа натурфилософия, от друга.

6. Идеи на средновековната философия

>

В допълнение към горните разпоредби и характеристики, също толкова важно е да се очертаят следните идеи на средновековната философия:

Идеята на заповедите:Заповедите са споразумение между Бог и човека, първият списък от престъпления, които човек може да извърши. Човек, който нарушава тези заповеди, ще бъде съден не от владетеля или държавата, а от самия Бог. Само вярата, а не страхът от наказание, пречи на човек да ги наруши.

Идеята за първородния грях:Адам и Ева нарушили Божията забрана и вкусили от забранения плод. За това те бяха изгонени от Едем, но станаха свободни и независими. Извършвайки първия грях, човекът доказа правото си на самоопределение.

Идеята за възкресението на душата:На мястото на вярата в преселването на душите идва вярата във възкресението на душата - сега, умрял, праведният човек ще се озове отново не на смъртната земя, а в един по-добър свят - Царството Божие. Животът се разглежда само като кратък престой на земята, в сравнение с вечния живот в рая, а смъртта е само напускане на него.

Идеята за светостта на тялото:Не само душата е свята, но и тялото. Христос е направен от плът и кръв, също като човека.

Идеята за всеобщо равенство:Всички хора са равни, тъй като Бог ги е създал равни, и на небето хората също са равни. За Бог и религията няма селянин или цар - има само християнин.

Херменевтика:Обяснение и тълкуване на библейски текстове.

7. Дебатът между номиналисти и реалисти

>

В средновековната философия имаше остър спор между духа и материята, който доведе до спор между реалисти и номиналисти. Спорът беше за природата на универсалиите, тоест за природата на общите понятия, дали общите понятия са вторични, тоест продукт на дейността на мисленето, или представляват първичното, реалното, съществуват самостоятелно.

Преходът към феодална социална система е белязан от намаляване на независимото значение на философията. То беше придружено от изместването на политеизма от монотеизма. Християнството става доминираща форма на религия в Европа, според която светът е създаден от един Бог. Триумфът на християнството се обяснява с факта, че то най-пълно отговаря на социалните, политическите и културните нужди на феодалното общество. В борбата срещу остатъците от езичеството (политеизма) християнството се нуждаеше от философски метод на разсъждение и доказателство, така че частично асимилира елементи от древната култура, наука и философия, подчинявайки ги обаче на оправданието и оправданието на християнската религия. Философията стана слугиня на теологията за почти хилядолетие. В центъра на новата картина на света теолозите поставят Бог и човека като негово творение. Ако античният мироглед се характеризира с космоцентризъм, то средновековният се характеризира с теоцентризъм.

Средновековната философия се характеризира с нов подход към разбирането на природата и човека. Според християнската догма Бог е създал света от нищото, създал го е с акт на своята воля, благодарение на своето всемогъщество. Божественото всемогъщество продължава да съхранява и поддържа съществуването на света. Този мироглед се нарича креационизъм (от латинската дума creatio, която означава „творение“).

Догмата за сътворението измества центъра на тежестта от естественото към свръхестественото. За разлика от древните богове, които са като че ли сродни с природата, християнският бог стои над природата, от другата й страна. Активното творческо начало е като че ли изтеглено от природата, от космоса и от човека и пренесено в Бога. Следователно в средновековната философия космосът не е самодостатъчно и вечно същество, както го смятат много от гръцките философи.

Средновековната философия влезе в историята на човечеството под името схоластика, която отдавна действа като символ на празен дебат, отделен от реалността. Основната отличителна черта на схоластиката е, че тя съзнателно се разглежда като наука, отделена от природата, от света и поставена в служба на богословието.

Средновековната схоластика в Западна Европа вижда задачата на философията в тълкуването и формалното оправдаване на религиозните догми. През 13 век теологът Тома Аквински (1225-1274) систематизира католическата доктрина. Действайки като теоретик на духовната диктатура на папството, Тома Аквински в своята система оприличава властта на папата на Земята с властта на Бог на небето. Католическата религия и богословското учение на Ф. Аквински служат като основно идеологическо оръжие на духовните и светските феодали. 4

Между средновековните философи е имало сериозни различия по някои въпроси. Тези различия разкриват по уникален начин борбата между материалистичните и идеалистическите тенденции. Спорът между схоластиците е относно това какво представляват общите понятия („универсали“). Така наречените реалисти твърдят, че общите понятия съществуват в реалността, преди нещата, че те съществуват обективно, независимо от съзнанието в ума на Бог. Реалистите се противопоставиха на номиналистите, които учеха, че общите понятия са просто имена на неща и че следователно съществуват „след нещата“ и нямат самостоятелно съществуване. Техните възгледи разкриват материалистична тенденция във философията на Средновековието.

Би било погрешно да се мисли, че в средновековната философия цари пълен застой. След няколко столетия, през които икономическата и социална разруха, причинена от нашествието на германските племена и разрушаването на Римската империя, наистина възпрепятстваха развитието на културата, икономическите и творческите връзки и общуването между народите, през XI-XII в. . започва постепенен подем в икономиката, културата и философската мисъл, на европейските езици се превеждат трудовете на древногръцките автори, появяват се произведения по математика, в които се излага идеята за изучаване не само на същността на Бога и на човека душата, но и същността на природата. В рамките на средновековната философия започват да се появяват първите, макар и слаби, издънки на нов подход към света.

И така, характерно за средновековната философия е, че тя има подчертан религиозен, теоцентричен характер и заедно с това доминира схоластиката в нея. 5

Заключение

>

Средновековната философия има значителен принос за по-нататъшното развитие на епистемологията, за формирането на основите на естествените науки и философското познание. XIII век - характерна черта на този век е бавното, но постоянно нарастване в лоното на феодализма, неговото разлагане, формирането на зачатъците на нова, капиталистическа система 6.

Развитието на стоково-паричната икономика в страните от Западна Европа предизвика значително икономическо възстановяване. Промените в производствените отношения неизбежно предизвикаха определени трансформации в идеологическата надстройка. В резултат на това в края на 12в. и първата половина на 13 век. феодалните градове започват да се стремят да създадат собствена интелектуална и културна атмосфера. Градската буржоазия се стреми към развитието на градските училища и появата на университети.

Философският израз на пробуждането на този живот и разширяването на научното познание беше възприеманият аристотелизъм. Във философията на Аристотел те се опитаха да намерят не толкова практически препоръки, които биха могли да се използват в икономическия и социално-политическия живот. Тази философия беше тласък за учените от онова време, които бяха принудени да признаят, че августинизмът вече не е релевантен за настоящата интелектуална ситуация. В края на краищата августинизмът, основан на платоническите традиции, беше насочен срещу естествените научни изследвания. Августин твърди, че познаването на материалния свят не носи никаква полза, защото не само не увеличава човешкото щастие, но поглъща времето, необходимо за съзерцаване на много по-важни и възвишени обекти. Мотото на философията на Августин: „Искам да разбера Бог и душата и нищо повече!“ 7.

Средновековният спор за естеството на универсалиите значително повлия на по-нататъшното развитие на логиката и епистемологията, особено върху ученията на такива големи философи на новото време като Хобс и Лок. Елементи на номинализъм се срещат и при Спиноза, а техниката на номиналистичната критика на онтологията на универсалиите е използвана от Веркли и Хюм при формирането на доктрината на субективния идеализъм. Тезата на реализма за наличието на общи понятия в човешкото съзнание впоследствие формира основата на идеалистичния рационализъм (Лайбниц, Декарт), а позицията за онтологичната независимост на универсалите преминава в немския класически идеализъм.

И така, средновековната философия има значителен принос за по-нататъшното развитие на епистемологията, разработвайки и изяснявайки всички логически възможни варианти за връзката между рационално, емпирично и априорно, връзка, която по-късно ще стане не само предмет на схоластичен дебат, но и основа за формиране на основите на естествените науки и философските знания.

Литература.

>

История на философията накратко / Прев. от чешки И. И. Богута - М.: Мисъл, 1991. - 590 с.

Философски енциклопедичен речник / Редакционна колегия: С. С. Аверинцев, Е. А. Араб-Огли, Л. Ф. Иличев и др. – 2-ро изд. – М.: Сов. енциклопедия, 1989. – 815 с.

Кимелев Ю.А. Философия на религията: систематично есе. – М.: Издателство “Note Bene”, 1998. – 424 с.

Чанишев А.Н. Курс лекции по антична и средновековна философия. -М .: Висше училище, 1991. – 603 с.

Боргош Йозеф. Тома Аквински – М.: Мисъл, 1975. – 504 с.

Тома Аквински. Сума на теологията (откъси) // Антология на световната философия. В 4 тома / Ред. В.В. Соколов и др., М.: Мисъл, 1969. – 1972.

Етиен Жилсон "Философ и теология" - М.: Гнозис, 1995 (превод на френското издание Етиен Жилсон "Философ и теология"“ – Париж, 1960 г.)

Учебник Основи на религиознание / Ю. Ф. Борунков, И. Н. Яблоков, М. П. Новиков и др.; Ед. I. N. Yablokova.- М.: Висш. училище, 1994.- 368 с.

1 Кимелев Ю.А. Философия на религията: систематично есе. – М.: Издателство “Note Bene”, 1998. – 424 с.

Философията като източник средновековен философия………2 Теоцентризмът е основен принцип философия средна възраст. 2. Основни етапи на развитие средновековен философия: а) апологенетика...

Средновековен философия (11)

>Резюме >> Философия

Аквински. Основните функции средновековен философия. Средновековенбогословски философиянаречена водеща философска... като фундаментална в средновековен философияи теология. Основни принципи средновековен философияи теологиите бяха...

Средновековен философия (5)

>Резюме >> Философия

Провизии философия средна възраст…………….4 стр. Показване на християнски и древни учения философиявърху идеологията философия средна възраст……………………....5 стр. Специфика

1. Характеристики на средновековната философия.

2. Периодът на патристиката (Августин Аврелий).

3. Схоластика (Тома Аквински).

4. Основни принципи на християнския мироглед.

Средновековната философия представлява онзи период от историята на европейската философия, който е пряко свързан с християнската религия. Християнството възниква през 1 век от н.е. в Палестина, а след това се разпространява в цялата Римска империя. От края на 4 век става доминираща религия на Рим. Това води до драматични промени в отношенията между религия и философия. Ако в Древна Гърция и Древен Рим религията и философията съжителстват заедно, без да нарушават независимостта си, то през Средновековието философията става напълно зависима от християнската религия. Християнската църква в този момент се превръща в пълен монополист в областта на образованието и културата. Следователно целият обществен, духовен и научен живот протича под прякия и строг контрол на църковните власти.

Най-важната характеристика на средновековната философия е, че всички философи от този период са били духовници. Основната им специализация беше богословие и теология. И те се обърнаха към философията само с една цел: с нейна помощ да утвърдят рационално християнската доктрина и култ и по този начин да укрепят позицията на християнството.

Първият период от развитието на средновековната християнска философия се определя като патристика (5-8 век). Терминът „патристика“ произлиза от думата „pater“ – баща, което означава светия баща на църквата. Основната задача, която църковните отци решиха, беше задачата да разработят основите на християнския мироглед, за да стане достъпен този мироглед за широки слоеве от населението, беше необходимо или да се създаде нова терминология, която да разкрие най-важните положения на. християнската религия, или да разчитаме на съществуващи. За да разрешат този проблем, идеолозите на християнството се обърнаха към философията на Платон и неоплатонизма, тъй като тя е най-близо до християнската вяра.

Видни представители на патристиката са Василий Велики, Климент Александрийски, Тертулиан, Ориген и други, но най-голям принос за развитието на християнската философия от епохата на патристиката има Августин Аврелий или Блажени (354-430 г.).

Августин постигна това, което неговите предшественици бяха планирали - той направи Бог център на философското мислене. Бог е най-висшата същност, той е създал света от нищото, т.е. не само ред и структура, но и самата материя. Бог не само е създал света, но и постоянно го съхранява, което означава, че процесът на създаване продължава.

Августин тълкува човешката душа в духа на идеите на Платон. Душата не съдържа нищо материално, тя има само функцията на мислене, воля, памет, но няма нищо общо с биологичните функции. Душата се различава от тялото по съвършенство. Това разбиране е съществувало и в гръцката философия, но Августин е първият, който твърди, че това съвършенство идва от Бога, че душата е като Бог и е безсмъртна. Той е един от първите, които поставят въпроса за човешката личност. Човекът не е просто „слуга на Бога“, той е личност, свързана с Бога. Човекът е подобие на Бога, което означава, че може да има воля и да я насочва към вяра или неверие, към добро или зло. Злото е липса на доброта и се корени в човешката природа. Бог не е виновен за съществуването на злото. Бог е най-висшата благодат, любов и доброта. След мъченическата смърт на Христос всеки човек получава възможност за спасение, ако повярва в Бога, отвърне се от злото и насочи волята си към доброто.

Августин Аврелий, в съгласие с елинистическата философия, вярва, че целта и смисълът на човешкия живот е щастието. Щастието може да се постигне само в Бог. Човек може да дойде при Бога чрез разума (богопознанието) или чрез вярата, проявена в човешката воля. Вярата и разумът взаимно се допълват: „Разбери, за да повярваш, повярвай, за да разбереш“. Но умът все още е ненадежден и склонен към грешки, така че вярата е по-висока от разума.

Августин също стои в началото на „философията на историята“. Той отхвърля античното разбиране на историята като вечно повторение, вихър на исторически процеси. Историята се определя от Божието провидение, има смисъл и посока към крайна цел. Движението към крайната цел е движение от „земния град“ (държава) към „Божия град“ (царството на Христос, чийто прототип е църквата). Историческият прогрес се изразява в увеличаването на хората, които се отвърнаха от езичеството и приеха християнството. Историята на човечеството ще завърши с второто идване на Исус Христос, Страшния съд и установяването на Божието царство.

Вторият период от развитието на средновековната философия се нарича схоластика (9-15 век). Терминът „схоластика“ произлиза от латинската дума „schola“ (училище) и означава училищна образователна философия. Схоластици по онова време са се наричали всички, които са изучавали наука и особено философия.

Представителите на схоластиката разбират, че философията на Платон, към която се придържат Августин Аврелий и повечето средновековни философи, води до конфронтация между духа и природата. А това от своя страна доведе до формирането на ереси (манихейци, албигойци, валденси, катари и др.), които твърдяха, че човешката природа и тяло са творение на Сатана. Схоластиците виждат теоретичните корени на ересите в отклоненията към платонизма. Но беше възможно да се критикува великият Платон въз основа на не по-малко значим авторитет. Затова схоластиците се обръщат към Аристотел като първи и най-голям критик на Платон. В резултат на това влиянието на философията на Платон започва да пада и да се разпространява влиянието на Аристотел с неговата ясно изразена позиция на реализъм и развито логическо мислене.

Видни представители на това движение са Ериугена, Бенавентура, Анселм от Сентебрия, Росцелин, Абелар, Алберт Велики и други, но най-голям принос за развитието на схоластиката има Тома Аквински (1225 - 1274).

Цялата философия на Тома започва с категорията „енс” (реално битие). И това истинско съществуване е така, както е дадено на човек в неговите усещания. Нещата могат да се променят, но съществуването не се променя, то просто приема различни форми. Например водата се превръща в пара и лед. По същество те са едно и също нещо, но различни по форма. От това следва, че истинското битие включва следното твърдение: едно нещо е това, което е + това, което може да стане. Нещата непрекъснато се променят, което означава, че не са завършени, но всички неща са част от нещо завършено, едно цяло, някаква крайна пълнота на битието. Тази крайна пълнота на битието е Бог. Бог е върховната реалност, Неговите сили са постоянно в действие.

Въз основа на тази концепция за битието Тома Аквински ясно разделя областите на вярата и науката. Задачата на науката се свежда до обяснение на законите на света (реалното битие). Източникът на познание за света не е участието в божествените идеи, а опитът и сетивното възприятие. Човешкият ум обработва получената чрез сетивата информация и стига до истината. И въпреки че сетивното знание е обективно и истинно, то обхваща само реалния физически свят. Цялата пълнота на битието, т.е. Бог може да бъде познат само чрез вяра. Теологията трябва да изучава този свръхестествен свят. Философията трябва да служи на теологията, като обяснява религиозните догми в категориите на разума и логически опровергава всякакви аргументи срещу вярата. Тук трябва да се ограничи ролята му.

Въз основа на разума, смята Тома Аквински, човек може дори да докаже съществуването на Бог. В своите трудове той предоставя пет логически доказателства за съществуването на Бог.

1. В този свят всичко се движи и всяко нещо се задвижва от нещо друго. Тази поредица обаче не може да бъде продължена безкрайно, тъй като в този случай няма да има основен двигател и следователно това, което се движи от него, тъй като следващият се движи само защото се движи от първия. Това обуславя необходимостта от съществуването на първодвижителя, който е Бог.

2. В света има редица активни каузи. Но е невъзможно нещо да бъде ефективна причина за себе си, защото тогава би трябвало да бъде преди себе си, а това е абсурдно. В този случай е необходимо да се разпознае първата ефективна причина, която е Бог.

3 . Третото доказателство следва от връзката между случайното и необходимото. Когато изучавате веригата на тази връзка, вие също не можете да отидете до безкрайността. Контингентът зависи от необходимото, което има своята необходимост или в друга необходимост, или в себе си. В крайна сметка се оказва, че има една първа необходимост – Бог.

4 Четвъртото доказателство са степените на качествата, следващи една след друга, които съществуват навсякъде, във всичко съществуващо, следователно трябва да има най-високата степен на съвършенство и отново това е Бог.

5 Основата на това доказателство е полезността, проявена в цялата природа. Всичко, дори това, което изглежда случайно и безполезно, е насочено към определена цел, има смисъл, полезност. Следователно има едно разумно същество, което насочва всички природни неща към една цел и това е Бог.

Тома Аквински, като последовател на Аристотел, се интересува не само от „Божия град“, но и от „града на земята“. В центъра на неговите интереси са не само духовните, но и социалните проблеми. Подобно на Аристотел той отъждествява обществото и държавата. Държавата съществува, за да осигурява общото благо. Но той решително се противопоставя на социалното равенство, обществото трябва да бъде класово, всички хора трябва да бъдат разделени на господари и поданици. Поданиците трябва да се подчиняват на своите господари; покорството е тяхната основна добродетел, както и на всички християни като цяло. Най-добрата форма на държава е монархията в своето царство, каквото е душата в тялото, а Бог е в света.

Основната цел и смисъл на човешкото съществуване е постигането на райско блаженство. Вече не държавата води човека до него, а църквата. Ролята на църквата е по-висока от ролята на държавата и следователно владетелите на светския свят трябва да бъдат подчинени на йерарсите на църквата, по-специално на папата.

Извършили огромна интелектуална работа, християнските философи-теолози създадоха цялостна религиозна картина на света. Този светоглед е обхванал по-голямата част от цивилизования свят и е оказал решаващо влияние върху по-нататъшното развитие на човечеството. Нека разгледаме основните характеристики на християнския мироглед.

Креационизъм и теоцентризъм. Според християнската доктрина Бог е създал света от „нищото“, създал го е с акт на своя воля, благодарение на своето всемогъщество. Божественото всемогъщество продължава да поддържа съществуването на света всеки момент. Поддържането на съществуването на света е постоянното Божие създаване от него отново. Ако творческата сила на Бог престане, светът веднага ще се върне към забравата.

За разлика от древните богове, които почти всички са били идентифицирани с природата, християнският Бог стои над природата, от другата й страна, и следователно е трансцендентен Бог. Приписват му се всички качества, с които древните философи са дарявали съществуването: Бог е вечен, непроменим, необятен, самодостатъчен и т.н. Но основната разлика между християнския Бог е, че въпреки всичко това Той е Личност. Следователно Бог е не само най-висшето същество, но и най-висшият Разум, най-висшата Истина, най-висшата Любов, най-висшето Добро и най-висшата Красота.

Антропоцентризъм.Същността на това учение се състои в утвърждаването на изключителната роля на човека сред Божиите творения. Според Библията Бог не е създал човека заедно с всички създания, а на шестия ден от сътворението по „Своя образ и подобие“. Оттук и заключението, че човекът е венецът на творението, той е центърът на Вселената и крайната цел на творението.

Кои точно са свойствата на Бога, които съставляват същността на човешката личност? Ясно е, че човек външно няма нищо общо с Бога. Божествените качества на човека се съдържат в духовната сфера - това са разум, съвест и воля. На човека, подобно на Бог, е дадена способност да мисли, да различава доброто от злото и да преживява. Свободната воля позволява на човек да направи избор в полза на доброто или злото. Първите хора (Адам и Ева) направиха този избор лош. Те избраха злото и с това извършиха грехопадението. Отсега нататък човешката природа се оказа покварена и грехопадението постоянно го засяга. Със собствените си сили човек не е в състояние да преодолее греховните си наклонности. Той постоянно се нуждае от божествена помощ, от действието на божествената благодат. Тази помощ може да се получи само в Христовата Църква, която е посредник между Бога и хората.

Провиденциализъм.Светът не се развива сам по себе си, а според Божието провидение. Божието провидение се простира върху целия заобикалящ свят и придава на природните и социални процеси осмислен и целенасочен характер. Във философията на историята провиденциализмът твърди, че божественият план предопределя историята на хората, той пречупва всички исторически събития и факти. На хората остава или да допринесат за осъществяването на този план и по този начин да работят за спасението на света и човека, или да му се противопоставят, за което Бог подлага хората на различни наказания.

Есхатологизъм.Към каква цел е насочен ходът на човешката история? Крайната цел на историческия процес е Царството Божие. Християнските богослови описват това царство като свят на истински, красив, съвършен, в който човек ще бъде в пълно единство с Бога.

Кога човечеството ще постигне тази цел? След това, когато дойде краят на света, ще се случи второто идване на Исус Христос, възкресението на мъртвите и Страшният съд. Само онези, които получат прошка от Бог, ще получат вечен живот в Царството Божие.

Как може човек да се спаси и да постигне Царството Христово? Според християнската доктрина дори в първоначалното си, предгреховно състояние, човекът е бил напълно зависим от Бога, намирайки се в пълно единство с Него. Същността на грехопадението се състои именно в това, че човекът, отделен от Бога, искаше да стане равен на Бога, искаше да живее според собствените си принципи и норми. Загубили контакт с Бога, хората затънаха в грехове и пороци.

От това следва, че човек може да се спаси само по един начин – чрез връщане към първоначалния си, предгреховен вид, чрез новото придобиване на „образа и подобието Божие”. А това може да се постигне само чрез вяра и придобиване на божествена благодат. Благодатта се излива само върху онези, които не само вярват в Бога, но и стриктно изпълняват неговите заповеди, както и тайнствата и ритуалите на християнската църква. Вярата без дела е мъртва!

Въпроси и задачи.

1. Какви са характеристиките на средновековната философия?

2. Опишете философските възгледи на Августин Аурелс

3. Опишете философските възгледи на Тома Аквински.

4. Каква е същността на креационизма и теоцентризма?

5. Какво е антропоцентризъм?

6. Каква е същността на просиденциализма и есхатологията.

Резюме по темата

Средновековна философия

Средновековна философия

Философията на Средновековието обхваща периода от VIII до XIV-XV век. Той е предшестван от времето на формиране (I-VIII в. сл. Хр.) - периодът на апологетиката и патристиката. Всъщност средновековната философия включва ранна (IX-XI-XII век от н.е.), зряла (XIII век) и късна схоластика (XIV-XV век от н.е.).

Средновековната философия е тясно свързана с религията. Това определя неговото съдържание и насоченост. Поради тази причина философската мисъл е теоцентрична, тъй като Бог е провъзгласен за единствената реалност, която определя всичко, което съществува в тази философия. Умовете на философите по това време са заети от две най-важни идеи: идеята за сътворението - в онтологията и идеята за откровението - в епистемологията. За средновековната философия зависимостта от религията не означава нейното пълно разпадане винаги и навсякъде в религиозното съзнание. Същевременно през вековете тя е определяла спецификата на философските проблеми и пътищата за тяхното решаване. Отношението към античната философия през Средновековието е двояко: от една страна, философските елементи на християнството се развиват в противоречие с античната мъдрост, но от друга, античната философия е много положително приета като средство за познание на Бога, като философско обосновка на догмите на определена религия. Европейската средновековна философия се оказва тясно свързана с християнската доктрина („философията е слугиня на теологията“), а арабскоезичната средновековна философия с исляма.

Сред другите характерни черти на философското мислене от онова време се открояват ретроспективността и традиционализмът, т.е. поглеждайки назад към миналото: колкото по-стар е текстът, толкова по-автентичен е той и следователно по-верен. За западноевропейската философия такава автентичност притежаваше Библията, разбирана като пълен набор от всички възможни истини. Достатъчно е да разкриете смисъла на библейските поговорки, за да получите отговори на всички въпроси.

Оттук следва специфичната задача на философията - да дешифрира и обясни свещените писания (което се проведе в т.нар. "екзегеза"). Средновековният философ е бил доста ограничен в избора си на предмет на изследване: почти винаги това е бил текст, слово (в този смисъл средновековната философия е филологическа). Но символиката и двусмислието на свещените текстове дадоха тласък за размисъл и предполагаха относителна свобода на тълкуване. „Понякога получената философия надхвърляше не само интерпретирания текст, но и християнския мироглед.“

Освен традиционализма и ретроспективността, специфичните черти на средновековната философия включват дидактизъм и назидателност, така че неслучайно философът е мислен преди всичко като учител. Но дидактизмът стимулира развитието на проблемите на логиката, лингвистиката и теорията на познанието. Оттук и огромният интерес на философите към дискусията, към въпросите на представянето на материала. Философията на Средновековието е до известна степен консервативна, което има отрицателни (бавно развитие на философията) и положителни (тенденции към монолитност, енциклопедизъм) последици.

И така, средновековната философия се характеризира с разбиране за света като създаден от божествения разум. Този свят е разбираем за човека; само свръхразумният и безкраен Бог е непонятен за него. Първоначалният етап от формирането на средновековната философия е свързан с апологетиката и патристиката.

Апологетиката е "философията" на ранното християнство. Апологетите се борят срещу езическата религия, срещу грешките на еретиците (от гръцки „апология“ - защита). Но те бяха и първите християнски философи, които искаха да адаптират античната философия към християнството. Преките теоретични източници на раннохристиянската философия са философията на елинизма (1-2 век), по-специално идеите на Филон от Александрия, философията на стоиците и неоплатониците. По този начин идеята за логоса като свързваща връзка между Бог и света е взета от Филон от Александрия (което е близко до разбирането за ролята на Христос в християнската доктрина като посредник между Бог и хората); развитието на система от ценности, съзвучна с духа на християнския морал, е заимствана от стоиците; при неоплатониците – учението за Единното.

Сред апологетите са Юстин Мъченик, Тациан, Атинагор и др. Сред основните проблеми, решени от философията, апологетите включват защитата на християнската доктрина, обосноваването на догмите на християнството и доказването на превъзходството на християнството над другите видове знание. В същото време е очевидна непоследователността на тяхната позиция по отношение на философията. От една страна, те превъзнасят Откровението и напълно отхвърлят философията (тази позиция е ясно изразена от Квинт Тертулиан: „Божият Син беше разпънат; ние не се срамуваме от това, въпреки че е срамно; Божият Син умря - ние напълно повярвайте на това, защото е абсурдно”), от друга страна, те все още не можеха без него (помирителната линия беше отразена в произведенията на Климент Александрийски, Ориген и др.).

Още през този период се формират основните принципи на религиозно-философското мислене: теоцентризъм, сотериологизъм (ориентация на цялата човешка жизнена дейност към „спасението на душата“), божествено откровение (Бог е неразгадаем и в същото време се разкрива на хората чрез пророците и апостолите на Светото писание). Формулирани са и проблемите на цялата последваща средновековна философия. Тя е представена в учението за битието (предимно в развитието на идеята за креационизма - създаването на света от Бог от „нищото“); в антропологията (в разбирането, че човекът е „образ и подобие Божие“, но в същото време и грешно същество); в епистемологията (в идеята, че чрез познанието е възможно да се придобие „образ и подобие Божие”); във философията на историята (чрез принципа на провиденциализма и есхатологизма - светът се развива според Божието провидение, а целта на историята е да се движи към царството Божие).

Към края на 3-ти - началото на 4-ти век. Особено остър за църквата стана христологичният проблем - проблемът за съчетаването на божествената и човешката ипостаси в личността на Иисус Христос. През тази епоха християнската църква става държавна религия на Римската империя, така че е необходимо не само официално да се консолидират християнските догми, но и да се оправдаят и обяснят тези догми на вярващите. Възникна въпросът за систематизирането на християнското учение, за създаването на идеология на вярата. И тази задача е решена от философите от патристиката.

Според ролята си в обществото патристиката се дели на систематична и апологетична; от гледна точка на мястото на произход - на гръцки (източен) и латински (западен). По съдържание патристиката включва учението на отците на християнската църква от 2-7 век. Гръцката патристика включва произведенията на такива философи като Василий Велики, Григорий Богослов, Григорий Нисийски, Йоан Златоуст и редица други;

Най-видният представител на светоотеческата епоха е Аврелий Августин (354-430), чиито произведения „За Божия град” и „За свободната воля” оказват най-силно влияние върху западноевропейската средновековна философия. Той систематизира християнския светоглед, представяйки го като цялостно и единствено истинско учение, използвайки приемливите за християнската доктрина принципи на платонизма и неоплатонизма. Във философията на Августин проблемът за Бога и неговото отношение към света е формулиран като основен проблем на философската рефлексия и е обоснована идеята за Бог като персонифициран Абсолют. Августин развива концепцията за непрекъснато божествено творение и развива идеята за екземпляризма, според която нещата са несъвършени копия на божествени идеи.

Той тълкува времето като Божие творение и същевременно като мярка за движение и промяна, присъщи на всички конкретни неща. Интересуват го проблемите на аргументацията и етиката. Така Августин твърди, че злото не се противопоставя на доброто, а е само липса на добро, че грехът е продукт на свободната воля. Идеята за превъзходството на вярата над разума е изразена от него в тезата „Вярвам, за да разбера“. Августин създава учението за свръхестественото прозрение и излага идеята за провиденциализма в историята - нейното движение към Божието царство.

Следващият период в развитието на средновековната философия е периодът на схоластиката. Терминът "схоластика" (от гръцки "школа", "учен") показва, че това не е толкова набор от идеи, колкото философия и теология, преподавани в средновековните училища. Схоластиката се отличава с комбинацията от догмите на християнството с рационалистичната методология на тяхното представяне и обосновка (оттук и специалният интерес към формалните логически проблеми). Ранната схоластика (XI-XII век) се развива в контекста на разцвета на феодализма и папската власт. Характеризира се с огромното значение на идеите на Августин като примери за религиозно философстване. Следователно, ако говорим за ранна схоластика през Средновековието, тогава в сравнение с патристиката, философската мисъл от този период се характеризира със значително по-малко творческа свобода и оригиналност и силно влечение към формалните изследвания. Въпреки че връзката с античната философия не е била прекъсната, средновековните философи са черпили информация за нея от коментарите на мислители от патристичната епоха, а не от директното изучаване на древни текстове. Този период е ясно отразен във философията на Йоан Скот Ериугена, за когото е важно да докаже, че няма противоречие между откровението и разума. Въпросът обаче не беше в намирането на истината чрез разума (тъй като тя вече беше дадена в откровението), а в представянето и доказването на тази истина с помощта на разума. Според него чрез разума е по-лесно да се проникне в истините на вярата, да се придаде систематична форма на религиозната истина, а също и да се изключи критиката на самите тези истини. В правилния смисъл на думата схоластичният метод се състои от формална логическа операция на умозаключение. Диалектиката, тълкувана като логика, става първата философска дисциплина.

Философите от Средновековието вярват, че диалектиката е необходима на вярващия, тъй като му помага да укрепи вярата си. В същото време вярата трябва да предхожда разума.

През периода на ранната схоластика за първи път се появяват противоположни позиции в спора за универсалиите (общите понятия) - реализъм и номинализъм. Реализмът се основава на твърдението, че общото съществува преди и извън нещата, т.е. общите понятия се характеризират с първично, абсолютно и извънсетивно съществуване (Анселм от Кентърбъри, Гийом от Шампо). Номинализмът (Джон Росцелин) отрича онтологичното съществуване на общите понятия и дава този статус само на отделни обекти. И накрая, концептуализмът (Пиер Абелар) заема междинна позиция.

На този етап на развитие схоластиката често действа като опозиционно движение не само на отделни еретически доктрини, но и на философските идеи на защитниците на чистата вяра (P. Damiani, B. Clairvaux). Последните бяха особено раздразнени от доказателства за съществуването на Бог, т.е. рационално обосноваване на съществуването му 13 век е период на зряла схоластика. Схоластиката се развива в средновековните университети, сред които специално място заема Парижкият университет. Аристотелизмът започва да играе огромна роля, като постепенно измества платоновата философия. В същото време философските идеи на Аристотел се тълкуват по два начина: от една страна, това е пантеистична версия на аристотелизма, която учи за една безлична интелектуална душа във всички същества (Зигер от Брабант). (Пантеизмът е философска доктрина, която максимално доближава понятията „Бог“ и „природа“, изхождайки от одухотворяването на природата и придавайки й божествени свойства). От друга страна, съществува философска и теологична версия, в която онтологията на Аристотел е подчинена на християнските идеи за личен Бог, лична безсмъртна душа и създадения космос (Алберт Велики, Тома Аквински).

Тома Аквински (1225-1274) се счита за централна фигура на схоластичната философия в Западна Европа. Основната задача, която решава при определяне на своите философски позиции, е тълкуването на аристотелизма в християнско-католически дух („За управлението на владетелите“, „Сума на теологията“).

По това време ролята на научното познание се е увеличила достатъчно и вече не е възможно да се игнорира неговото развитие.

Във философията вече са разработени различни варианти за решаване на проблема за съотношението между вяра и знание (религия и наука; религия и философия) - рационализиране на теологията и фактическото й подчинение на философията (П. Абелар, Р. Бейкън); теорията за „двете истини“ в нейните две разновидности: едната от тях идва от философите от училището в Шартър и се свежда до твърдението, че обектите и методите на науката (философията), от една страна, и религията (теологията) , от друга страна, са различни и следователно между тях няма противоречие; друга версия на тази концепция посочва модела на противоречията между истините на откровението и истините на разума.

Тома Аквински разработи собствено решение на проблема: по отношение на метода за постигане на истината науката и религията се различават една от друга, но по отношение на предмета тази разлика е само частична. Според него има истини на науката, които не са пряко свързани с религията, и в същото време не всички религиозни догми се нуждаят от рационална обосновка (те са свръхразумни и тяхното разбиране е извън силата на разума). Но редица религиозни принципи се нуждаят от обосновка, тъй като това укрепва вярата на човека в тях. Оттук и принципът на хармония между вяра и разум (не се отрича обаче приоритетът на вярата пред разума).

Схоластичната логика постига значителен успех през 13 век (Ламбърт, Шерууд, Лул, Петър от Испания и др.). Създаването на „нова логика“ постави пред тази наука задачата да докаже нови истини, което се изразяваше в желанието на мислителите да допълнят вече известната логическа теория с логиката на откритията. Лул се опита да въведе моделиране на мисленето, което изискваше от него формализиране на логически действия.

Късната схоластика (XIII-XIV век) се характеризира с нарастване на критичния дух на философията, който се проявява във връзка с традиционните средновековни теми. Тази критика беше насочена срещу най-големите схоластични системи на философията на Средновековието. Така Йоан Дунс Скот противопоставя своите философски възгледи на възгледите на Тома Аквински, главно в идеите за индивидуализъм, волунтаризъм и отхвърляне на цялостна система. У. Окъм и Н. Орем защитават теорията за „двойствеността на истината“, противопоставяща се на концепцията за хармония на вярата и разума. Схоластичната философия се приближаваше към своя упадък и упадък.

По-горе обсъдихме главно западноевропейската философия. През този период философията се развива бързо в страните от Близкия изток и мюсюлманска Испания. По-специално, арабската философия става връзка между гръцката философия и следващия етап на европейската философия - схоластиката. Арабската философия възприема гръцката идея на Платон и неоплатониците, а след това и на Аристотел. Основният му фокус беше върху метафизиката и формалната логика. Освен това основната цел на арабската философия от този период е да обоснове идеите на исляма. Сред видните философи са ал-Кинди, ал-Фараби, Авицена, Ибн Рушд (Авероес), ал-Газали.

С късната схоластика завършва средновековната философия, която, въпреки превръщането на философията в „слугиня на теологията“, остави дълбока следа в развитието на историческата и философската мисъл, запазвайки приемствеността на интелектуалните умения, разработени от древността, създавайки доста систематизирана понятиен и терминологичен апарат, представящ редица нови философски проблеми и техните решения.

теоцентризъм сотериологизъм откровение за Бога Платон

Литература

1. История на философията: Запад - Изток - Русия: В 3 книги. - М., 1995-1998.
2. История на философията накратко - М., 1981.
3. Майоров Г.Г. Формиране на средновековната философия. - М., 1979.
4. Ръсел Б. История на западната философия: В 2 тома - М., 1993.
5. Reale J., Antiseri D. Западна философия: от произхода до наши дни: В 4 тома - М., 1994-1997.
6. Соколов В.В. Средновековна философия. - М., 1979.
7. Христоматия по история на философията: В 2 части - М., 1994.
8. Чанишев А.Н. Курс лекции по антична и средновековна философия. - М., 1991.
9. Stekel A. История на средновековната философия. - Санкт Петербург, 1996.

Обучение

>

Нуждаете се от помощ при изучаване на тема?

Нашите специалисти ще съветват или предоставят услуги за обучение по теми, които ви интересуват.
Изпратете вашата кандидатурапосочване на темата точно сега, за да разберете за възможността за получаване на консултация.