Кога е възникнал СССР? Вижте какво е "СССР" в други речници. Формиране и постижения

СССР
бившата най-голяма държава в света по площ, втората по икономическа и военна мощ и третата по население. СССР е създаден на 30 декември 1922 г., когато Руската съветска федеративна социалистическа република (РСФСР) се обединява с Украинската и Белоруската съветски социалистически републики и Закавказката съветска федеративна социалистическа република. Всички тези републики възникват след Октомврийската революция и разпадането на Руската империя през 1917 г. От 1956 г. до 1991 г. СССР се състои от 15 съюзни републики. През септември 1991 г. Литва, Латвия и Естония се оттеглиха от съюза. На 8 декември 1991 г. лидерите на РСФСР, Украйна и Беларус на среща в Беловежката пуща обявяват, че СССР престава да съществува и се съгласяват да създадат свободна асоциация - Общността на независимите държави (ОНД). На 21 декември в Алма-Ата лидерите на 11 републики подписаха протокол за формирането на тази общност. На 25 декември президентът на СССР М. С. Горбачов подаде оставка, а на следващия ден СССР беше разпуснат.

Географско положение и граници.СССР окупира източната половина на Европа и северната трета на Азия. Територията му се намираше на север от 35° с.ш. между 20°E и 169°W Съветският съюз беше измит на север от Северния ледовит океан, окован от лед през по-голямата част от годината; на изток - Берингово, Охотско и Японско море, замръзващи през зимата; на югоизток граничеше по суша с КНДР, Китай и Монголия; на юг - с Афганистан и Иран; на югозапад с Турция; на запад с Румъния, Унгария, Словакия, Полша, Финландия и Норвегия. Заемайки значителна част от крайбрежието на Каспийско, Черно и Балтийско море, СССР обаче не е имал пряк достъп до топлите открити води на океаните.
Квадрат.От 1945 г. площта на СССР е 22 402,2 хиляди квадратни метра. км, включително Бяло море (90 хил. кв. Км) и Азовско море (37,3 хил. кв. Км). В резултат на разпадането на Руската империя по време на Първата световна война и Гражданската война от 1914-1920 г., Финландия, централна Полша, западните райони на Украйна и Беларус, Литва, Латвия, Естония, Бесарабия, южната част на Армения и Урянхайската територия (която през 1921 г. става номинално независима Тувинска народна република) са загубени. Република). Към момента на основаването си през 1922 г. СССР е имал площ от 21 683 хиляди квадратни метра. км. През 1926 г. Съветският съюз анексира архипелага Земя на Франц Йосиф в Северния ледовит океан. В резултат на Втората световна война са анексирани следните територии: западните региони на Украйна и Беларус (от Полша) през 1939 г.; Карелския провлак (от Финландия), Литва, Латвия, Естония, а също и Бесарабия със Северна Буковина (от Румъния) през 1940 г.; района на Печенга или Петсамо (от 1940 във Финландия) и Тува (като Тувинска АССР) през 1944 г.; северната половина на Източна Прусия (от Германия), южен Сахалин и Курилските острови (от 1905 г. в Япония) през 1945 г.
Население.През 1989 г. населението на СССР е 286 717 хиляди души; повече са били само в Китай и Индия. През 20 век той почти се удвои, въпреки че общият растеж изостава от средния за света. Гладните 1921 и 1933 г., Първата световна война и Гражданската война забавят нарастването на населението в СССР, но може би основната причина за изоставането са загубите, понесени от СССР през Втората световна война. Само преките загуби възлизат на повече от 25 милиона души. Ако вземем предвид косвените загуби - намаляване на раждаемостта по време на война и повишена смъртност от трудни условия на живот, тогава общата цифра вероятно ще надхвърли 50 милиона души.
Национален състав и езици.СССР е създаден като многонационална съюзна държава, състояща се (от 1956 г., след преобразуването на Карело-Финската ССР в Карелска АССР, до септември 1991 г.) от 15 републики, които включват 20 автономни републики, 8 автономни области и 10 автономни области - всички те са формирани на национална основа. Повече от сто етнически групи и народи бяха официално признати в СССР; повече от 70% от общото население са славянски народи, предимно руснаци, които се заселват в обширната територия на държавата в рамките на 12-
19-ти век и до 1917 г. те заемат господстващо положение дори в тези области, където не съставляват мнозинство. Неруските народи в тази област (татари, мордовци, коми, казахи и др.) Постепенно се асимилираха в процеса на междуетническа комуникация. Въпреки че националните култури се насърчават в републиките на СССР, руският език и култура остават необходимо условие за почти всяка кариера. Републиките на СССР получават имената си, като правило, според националността на по-голямата част от населението си, но в двете съюзни републики - Казахстан и Киргизстан - казахите и киргизите съставляват само 36% и 41% от общото население и още по-малко в много автономни единици. Най-хомогенната по етнически състав република е Армения, където повече от 90% от населението са арменци. Руснаците, беларусите и азербайджанците съставляват повече от 80% от населението в своите национални републики. Промените в хомогенността на етническия състав на населението на републиките настъпиха в резултат на миграцията и неравномерното нарастване на населението на различни национални групи. Например, народите от Централна Азия, с тяхната висока раждаемост и ниска мобилност, поеха маса руски имигранти, но запазиха и дори увеличиха количественото си превъзходство, докато приблизително същият приток в балтийските републики Естония и Латвия, които бяха ниска собствена раждаемост, нарушен баланс не е в полза на коренното население.
славяни.Това езиково семейство се състои от руснаци (великороси), украинци и беларуси. Делът на славяните в СССР постепенно намалява (от 85% през 1922 г. до 77% през 1959 г. и до 70% през 1989 г.), главно поради ниския темп на естествен прираст в сравнение с народите от южните покрайнини. Руснаците съставляват 51% от общото население през 1989 г. (65% през 1922 г., 55% през 1959 г.).
средноазиатски народи.Най-многобройната неславянска група народи в Съветския съюз беше групата на народите от Средна Азия. Повечето от тези 34 милиона души (1989 г.) (включително узбеки, казахи, киргизи и туркмени) говорят тюркски езици; Таджиките, наброяващи повече от 4 милиона души, говорят диалект на иранския език. Тези народи традиционно се придържат към мюсюлманската религия, занимават се със селско стопанство и живеят в пренаселени оазиси и сухи степи. Централноазиатският регион става част от Русия през последната четвърт на 19 век; преди е имало конкуриращи се и често враждуващи помежду си емирства и ханства. В средноазиатските републики в средата на 20в. имаше почти 11 милиона руски имигранти, повечето от които живееха в градовете.
Народите на Кавказ.Втората по големина група неславянски народи в СССР (15 милиона души през 1989 г.) са народи, живеещи от двете страни на Кавказките планини, между Черно и Каспийско море до границите с Турция и Иран. Най-многобройните от тях са грузинци и арменци със свои собствени форми на християнство и древни цивилизации и тюркоезични мюсюлмани от Азербайджан, свързани с турци и иранци. Тези три народа представляват почти две трети от неруското население в региона. Останалата част от неруснаците включваше голям брой малки етнически групи, включително ираноезични православни осетини, монгологоворящи будисти калмики и мюсюлмански чеченци, ингуши, авари и други народи.
балтийски народи.По крайбрежието на Балтийско море живее ок. 5,5 милиона души (1989) от трите основни етнически групи: литовци, латвийци и естонци. Естонците говорят език, близък до фински; Литовският и латвийският принадлежат към групата на балтийските езици, близки до славянските. Литовците и латвийците са географски междинни между руснаците и германците, които, заедно с поляците и шведите, са имали голямо културно влияние върху тях. Коефициентът на естествен прираст в Литва, Латвия и Естония, които се отделиха от Руската империя през 1918 г., съществуваха като независими държави между световните войни и възвърнаха независимост през септември 1991 г., е приблизително същият като този на славяните.
Други нации.Останалите национални групи през 1989 г. са по-малко от 10% от населението на СССР; това бяха различни народи, които живееха в основната зона на заселване на славяните или се разпръснаха сред обширните и пустинни пространства на Далечния север. Най-многобройните сред тях са татарите, след узбеките и казахите - третият по големина (6,65 милиона души през 1989 г.) неславянски народ на СССР. Терминът "татарин" се прилага в хода на руската история за различни етнически групи. Повече от половината татари (тюркоезични потомци на северната група монголски племена) живеят между средното течение на Волга и Урал. След монголо-татарското иго, продължило от средата на 13-ти до края на 15-ти век, няколко групи татари причиняват безпокойство на руснаците още няколко века, а значителният брой на татарския народ на Кримския полуостров е завладян едва в края на 18 век. Други големи национални групи във Волго-Уралския регион са тюркоезичните чуваши, башкирите и фино-угорските мордовци, мари и коми. Сред тях процесът на асимилация, естествен за преобладаващо славянската общност, продължава, отчасти поради влиянието на нарастващата урбанизация. Този процес не беше толкова бърз сред традиционните скотовъдни народи - будистки буряти, живеещи около езерото Байкал, и якути, обитаващи бреговете на река Лена и нейните притоци. И накрая, има много малки северни народи, занимаващи се с лов и скотовъдство, разпръснати в северната част на Сибир и районите на Далечния изток; има ок. 150 хиляди души.
национален въпрос.В края на 80-те години националният въпрос излиза на преден план в политическия живот. Традиционната политика на КПСС, която се стреми да премахне нациите и в крайна сметка да създаде хомогенен „съветски“ народ, завърши с провал. Етнически конфликти избухнаха например между арменци и азербайджанци, осетинци и ингуши. Освен това бяха разкрити антируски настроения – например в балтийските републики. В крайна сметка Съветският съюз се разпадна по границите на националните републики и много етнически антагонизми отидоха в новосъздадените държави, които запазиха старото национално-административно деление.
Урбанизация.Темпът и мащабът на урбанизацията в Съветския съюз от края на 20-те години на миналия век вероятно са несравними в историята. И през 1913 г., и през 1926 г. по-малко от една пета от населението живее в градовете. Но през 1961 г. градското население в СССР започва да надвишава селското (Великобритания достига това съотношение около 1860 г., САЩ около 1920 г.), а през 1989 г. 66% от населението на СССР живее в градовете. Степента на съветската урбанизация се доказва от факта, че градското население на Съветския съюз се е увеличило от 63 милиона души през 1940 г. на 189 милиона през 1989 г. През последните си години СССР имаше приблизително същото ниво на урбанизация като в Латинска Америка.
Растеж на градовете. Преди началото на индустриалната, урбанизационната и транспортната революции през втората половина на 19 век. повечето руски градове имаха малко население. През 1913 г. само Москва и Санкт Петербург, основани съответно през 12 и 18 век, имат население от над 1 милион души. През 1991 г. в Съветския съюз е имало 24 такива града. Първите славянски градове са основани през 6-7 век; по време на монголското нашествие от средата на 13 век. повечето от тях бяха унищожени. Тези градове, възникнали като военно-административни крепости, имали укрепен кремъл, обикновено на високо място край реката, заобиколен от занаятчийски предградия (градове). Когато търговията става важна дейност на славяните, градове като Киев, Чернигов, Новгород, Полоцк, Смоленск и по-късно Москва, които са на кръстопътя на водни пътища, бързо нарастват по размер и влияние. След като номадите блокираха търговския път от варягите към гърците през 1083 г. и монголо-татарите разрушиха Киев през 1240 г., Москва, разположена в центъра на речната система на Североизточна Рус, постепенно се превърна в център на руската държава. Позицията на Москва се променя, когато Петър Велики премества столицата на страната в Санкт Петербург (1703 г.). В своето развитие Петербург до края на 18в. изпреварва Москва и остава най-големият от руските градове до края на Гражданската война. Основите за растежа на повечето големи градове в СССР са положени през последните 50 години на царския режим, по време на бурното развитие на индустрията, изграждането на железопътни линии и развитието на международната търговия. През 1913 г. в Русия е имало 30 града с население над 100 000 души, включително търговски и индустриални центрове в Поволжието и Новоросия, като Нижни Новгород, Саратов, Одеса, Ростов на Дон и Юзовка (сега Донецк) . Бързият растеж на градовете през съветския период може да бъде разделен на три етапа. В периода между световните войни развитието на тежката промишленост беше в основата на растежа на градове като Магнитогорск, Новокузнецк, Караганда и Комсомолск на Амур. Въпреки това градовете в района на Москва, Сибир и Украйна нарастват особено интензивно по това време. Между преброяванията от 1939 г. и 1959 г. има подчертана промяна в градското селище. Две трети от всички градове с население над 50 000 души, което се удвоява през това време, са разположени главно между Волга и езерото Байкал, главно по протежение на Транссибирската железница. От края на 50-те до 1990 г. растежът на съветските градове се забавя; само столиците на съюзните републики се отличаваха с по-бърз растеж.
Най-големите градове. През 1991 г. в Съветския съюз имаше 24 града с над един милион жители. Те включват Москва, Санкт Петербург, Киев, Нижни Новгород, Харков, Куйбишев (сега Самара), Минск, Днепропетровск, Одеса, Казан, Перм, Уфа, Ростов на Дон, Волгоград и Донецк в европейската част; Свердловск (сега Екатеринбург) и Челябинск – в Урал; Новосибирск и Омск - в Сибир; Ташкент и Алма-Ата - в Централна Азия; Баку, Тбилиси и Ереван са в Закавказието. Други 6 града са с население от 800 хиляди до един милион жители и 28 града - над 500 хиляди жители. Москва, с население от 8967 хиляди души през 1989 г., е един от най-големите градове в света. Той израства в центъра на Европейска Русия и се превръща в основен център на железопътната, магистралната, въздушната и тръбопроводната мрежа на една силно централизирана страна. Москва е център на политическия живот, развитието на културата, науката и новите индустриални технологии. Санкт Петербург (от 1924 до 1991 г. - Ленинград), в който през 1989 г. живеят 5020 хиляди души, е построен в устието на Нева от Петър Велики и става столица на империята и нейно главно пристанище. След болшевишката революция той се превръща в регионален център и постепенно запада поради засиленото развитие на съветската индустрия на изток, намаляването на външната търговия и преместването на столицата в Москва. Санкт Петербург пострада много по време на Втората световна война и достигна предвоенното си население едва през 1962 г. Киев (2587 хиляди души през 1989 г.), разположен на брега на река Днепър, беше главният град на Русия до прехвърлянето на столицата на Владимир (1169). Началото на съвременния му растеж датира от последната третина на 19 век, когато индустриалното и селскостопанско развитие на Русия протича с бързи темпове. Харков (с население от 1 611 000 през 1989 г.) е вторият по големина град в Украйна. До 1934 г. столица на Украинската ССР, той се оформя като индустриален град в края на 19 век, като е важен железопътен възел, свързващ Москва и регионите на тежката промишленост в Южна Украйна. Донецк, основан през 1870 г. (1110 хиляди души през 1989 г.) - беше център на голяма индустриална агломерация в Донецкия въглищен басейн. Днепропетровск (1179 хиляди души през 1989 г.), който е основан като административен център на Новоросия през втората половина на 18 век. и преди това се е наричал Екатеринослав, е бил център на група индустриални градове в долното течение на Днепър. Одеса, разположена на брега на Черно море (население 1 115 000 през 1989 г.), се разраства бързо в края на 19 век. като главното южно пристанище на страната. Той все още остава важен индустриален и културен център. Нижни Новгород (от 1932 до 1990 г. - Горки) - традиционното място за ежегодния Всеруски панаир, проведен за първи път през 1817 г. - се намира при вливането на реките Волга и Ока. През 1989 г. в него живеят 1438 хиляди души и е център на речното корабоплаване и автомобилната индустрия. Под Волга е Самара (от 1935 до 1991 г. Куйбишев), с население от 1257 хиляди души (1989 г.), разположена в близост до най-големите нефтени и газови находища и мощни водноелектрически централи, на мястото, където железопътната линия Москва-Челябинск пресича ж.п. Волга. Мощен тласък за развитието на Самара даде евакуацията на промишлени предприятия от запад след германското нападение над Съветския съюз през 1941 г. 2400 км млад (основан през 1896 г.) сред десетте най-големи градове в СССР. Това е транспортен, индустриален и научен център на Сибир. На запад от него, където Транссибирската железопътна линия пресича река Иртиш, се намира Омск (1148 хиляди души през 1989 г.). След като отстъпи ролята на столица на Сибир в съветско време на Новосибирск, той остава център на важен селскостопански регион, както и основен център за производство на самолети и рафиниране на нефт. На запад от Омск е Екатеринбург (от 1924 до 1991 г. - Свердловск), с население от 1367 хиляди души (1989 г.), който е център на металургичната индустрия на Урал. Челябинск (1143 хил. души през 1989 г.), също разположен в Урал, южно от Екатеринбург, се превърна в новата "порта" към Сибир, след като оттук през 1891 г. започна строителството на Транссибирската железница. Челябинск, център на металургията и машиностроенето, с едва 20 000 жители през 1897 г., се развива по-бързо от Свердловск през съветския период. Баку, с население от 1 757 000 през 1989 г., разположен на западния бряг на Каспийско море, се намира в близост до петролни полета, които почти век бяха основният източник на петрол в Русия и Съветския съюз, а по едно време и в свят. Древният град Тбилиси (1 260 000 души през 1989 г.) също се намира в Закавказието, важен регионален център и столица на Грузия. Ереван (1199 души през 1989 г.) - столица на Армения; бързото му нарастване от 30 хиляди души през 1910 г. свидетелства за процеса на възраждане на арменската държавност. По същия начин растежът на Минск - от 130 хиляди жители през 1926 г. до 1589 хиляди през 1989 г. - е пример за бързото развитие на столиците на националните републики (през 1939 г. Беларус си възвръща границите, които имаше, като част от Руската империя). Град Ташкент (население през 1989 г. - 2073 хиляди души) е столица на Узбекистан и икономически център на Централна Азия. Древният град Ташкент е включен в Руската империя през 1865 г., когато започва руското завладяване на Централна Азия.
ДЪРЖАВНО УПРАВЛЕНИЕ И ПОЛИТИЧЕСКА СИСТЕМА
Предистория на въпроса. Съветската държава възниква в резултат на два преврата, извършени в Русия през 1917 г. Първият от тях, февруари, заменя царската автокрация с нестабилна политическа структура, в която властта, поради общия колапс на държавната власт и управлението на закон, беше разделен между Временното правителство, което се състоеше от членове на предишното законодателно събрание (Дюма), и съвети на работнически и войнишки депутати, избрани във фабрики и военни части. На Втория общоруски конгрес на Съветите на 25 октомври (7 ноември) представители на болшевиките обявиха свалянето на временното правителство като неспособно да разреши кризисните ситуации, възникнали поради неуспехите на фронта, глада в градовете и експроприация на собственост от земевладелците от селяните. Ръководните органи на съветите се състоеха предимно от представители на радикалното крило, а новото правителство - Съветът на народните комисари (SNK) - беше формирано от болшевиките и левите социалистически революционери (SR). Начело (SNK) стоеше лидерът на болшевиките В. И. Улянов (Ленин). Това правителство провъзгласява Русия за първата социалистическа република в света и обещава да проведе избори за Учредително събрание. Загубили изборите, болшевиките разпръснаха Учредителното събрание (6 януари 1918 г.), установиха диктатура и отприщиха терор, което доведе до гражданска война. При тези обстоятелства съветите губят реалното си значение в политическия живот на страната. Болшевишката партия (RKP (b), VKP (b), по-късно КПСС) ръководи наказателните и административни органи, създадени за управление на страната и национализираната икономика, както и Червената армия. Връщането към по-демократичен ред (НЕП) в средата на 20-те години беше заменено от терористични кампании, свързани с дейността на генералния секретар на КПСС (б) И. В. Сталин и борбата в партийното ръководство. Политическата полиция (ЧК - ОГПУ - НКВД) се превърна в мощна институция на политическата система, съдържаща огромна система от трудови лагери (ГУЛАГ) и разпространяваща практиката на репресии върху цялото население, от обикновените граждани до лидерите на комунизма. Партия, отнела живота на много милиони хора. След смъртта на Сталин през 1953 г. властта на политическите тайни служби е отслабена за известно време; формално някои от властовите функции на съветите също бяха възстановени, но всъщност промените се оказаха незначителни. Едва през 1989 г. поредица от конституционни поправки позволяват за първи път след 1912 г. да се проведат алтернативни избори и да се модернизира държавната система, в която демократичните власти започват да играят много по-голяма роля. Конституционната поправка от 1990 г. премахва монопола върху политическата власт, установен от Комунистическата партия през 1918 г., и установява поста президент на СССР с широки правомощия. В края на август 1991 г. върховната власт в СССР се срина след неуспешен държавен преврат, организиран от група консервативни лидери на комунистическата партия и правителство. На 8 декември 1991 г. президентите на РСФСР, Украйна и Беларус на среща в Беловежката пуща обявяват създаването на Общността на независимите държави (ОНД) - свободно междудържавно обединение. На 26 декември Върховният съвет на СССР реши да се саморазпусне и Съветският съюз престана да съществува.
Държавно устройство.От момента на създаването си през декември 1922 г. върху руините на Руската империя, СССР е тоталитарна еднопартийна държава. Партията-държава упражнява своята власт, наречена „диктатура на пролетариата“, чрез Централния комитет, Политбюро и контролираното от тях правителство, системата от съвети, профсъюзи и други структури. Монополът на партийния апарат върху властта, тоталният контрол на държавата върху икономиката, обществения живот и културата доведоха до чести грешки в държавната политика, постепенно изоставане и деградация на страната. Съветският съюз, подобно на други тоталитарни държави от 20-ти век, се оказа нежизнеспособен и беше принуден да започне реформи в края на 80-те години. Под ръководството на партийния апарат те придобиха чисто козметичен характер и не можаха да предотвратят разпадането на държавата. Държавното устройство на Съветския съюз е описано по-долу, като се вземат предвид промените, настъпили през последните години преди разпадането на СССР.
Президентство.Постът президент е учреден от Върховния съвет на 13 март 1990 г. по предложение на неговия председател М. С. Горбачов, след като Централният комитет на КПСС се съгласи с тази идея месец по-рано. Горбачов беше избран за президент на СССР с тайно гласуване на Конгреса на народните депутати, след като Върховният съвет заключи, че преките народни избори ще отнемат време и могат да дестабилизират ситуацията в страната. Президентът, с указ на Върховния съвет, е държавен глава и главнокомандващ на въоръжените сили. Съдейства за организирането на работата на Конгреса на народните депутати и Върховния съвет; има правомощието да издава административни постановления, които са задължителни на територията на целия съюз, и да назначава редица висши служители. Те включват Комитета за конституционен надзор (подлежи на одобрение от Конгреса), председателя на Министерския съвет и председателя на Върховния съд (подлежи на одобрение от Върховния съвет). Президентът може да спира решенията на Министерския съвет.
Конгрес на народните депутати.Конгресът на народните депутати е определен в конституцията като „висш орган на държавната власт в СССР“. 1500-те депутати на Конгреса бяха избрани в съответствие с тройния принцип на представителство: от населението, националните формирования и обществените организации. Избирателно право имаха всички граждани на възраст 18 и повече години; всички граждани на възраст над 21 години имаха право да бъдат избирани за депутати в Конгреса. Областните номинации бяха отворени; техният брой не беше ограничен. Конгресът, избран за период от пет години, трябваше да се събира всяка година за няколко дни. На първото си заседание конгресът избра с тайно гласуване от своя състав Висшия съвет, както и председател и първи заместник-председател на Висшия съвет. Конгресът разглежда най-важните държавни въпроси като народностопански план и бюджет; Промените в конституцията могат да бъдат приети с две трети от гласовете. Той можеше да одобрява (или отменя) законите, приети от Върховния съвет и имаше властта да отмени всяко решение на правителството с мнозинство от гласовете. На всяка от своите годишни сесии Конгресът, чрез гласуване, беше длъжен да ротира една пета от Върховния съвет.
Върховният съвет. 542 депутати, избрани от Конгреса на народните депутати във Върховния съвет, съставляват настоящия законодателен орган на СССР. Свикваше се ежегодно на две сесии, всяка от които с продължителност 3-4 месеца. Той имаше две камари: Съвет на Съюза - от депутатите от национални обществени организации и от мажоритарни териториални окръзи - и Съвет на националностите, където заседаваха депутати, избрани от национално-териториални окръзи и републикански обществени организации. Всяка камара избираше свой председател. Решенията се вземат с мнозинство от депутатите във всяка камара, разногласията се разрешават с помощта на помирителна комисия, състояща се от членове на камарите, а след това на съвместно заседание на двете камари; когато не беше възможно да се постигне компромис между камарите, решението на въпроса беше отнесено до Конгреса. Законите, приети от Върховния съвет, могат да бъдат контролирани от Комитета за конституционен надзор. Тази комисия се състоеше от 23 членове, които не бяха депутати и не заемаха други публични длъжности. Комитетът може да действа по своя инициатива или по искане на законодателната и изпълнителната власт. Той имаше правомощието временно да спира действието на закони или административни разпоредби, които противоречат на конституцията или други закони на страната. Комитетът съобщава становищата си на органите, които приемат закони или издават укази, но нямат право да отменят съответния закон или указ. Президиумът на Върховния съвет беше колективен орган, състоящ се от председател, първи заместник и 15 заместника (от всяка република), председатели на двете камари и постоянни комисии на Върховния съвет, председатели на върховните съвети на съюзните републики и председател на Комитета за народен контрол. Президиумът организира работата на Конгреса и Върховния съвет и неговите постоянни комисии; той можеше да издава свои собствени укази и да провежда общонационални референдуми по въпроси, повдигнати от Конгреса. Той също така дава акредитации на чуждестранни дипломати и в интервалите между сесиите на Върховния съвет има право да решава въпросите за войната и мира.
министерства. Изпълнителната власт се състои от почти 40 министерства и 19 държавни комитета. Министерствата бяха организирани по функционален принцип - на външните работи, на земеделието, на съобщенията и др. - докато държавните комитети осъществяваха междуфункционални връзки, като планиране, снабдяване, труд и спорт. Министерският съвет включваше председателя, няколко негови заместници, министри и ръководители на държавни комисии (всички те бяха назначени от председателя на правителството и одобрени от Върховния съвет), както и председателите на Министерските съвети на всички съюзни републики. Министерският съвет провеждаше външната и вътрешната политика, осигуряваше изпълнението на държавните народностопански планове. В допълнение към собствените си решения и разпореждания Министерският съвет разработва проекти на закони и ги изпраща на Върховния съвет. Общата част от работата на Министерския съвет се осъществяваше от правителствена група, състояща се от председателя, неговите заместници и няколко ключови министри. Председателят беше единственият член на Министерския съвет, който беше член на депутатите във Върховния съвет. Отделните министерства бяха организирани на същия принцип като Министерския съвет. Всеки министър беше подпомаган от заместници, които контролираха дейността на един или повече отдели (главни управления) на министерството. Тези длъжностни лица съставляваха колегията, която функционираше като колективен ръководен орган на министерството. Предприятията и учрежденията, подчинени на министерството, извършваха своята работа въз основа на задания и указания на министерството. Някои министерства действаха на общосъюзно ниво. Други, организирани на съюзно-републикански принцип, имаха структура на двойно подчинение: министерството на републиканско ниво се отчиташе както пред съществуващото съюзно министерство, така и пред законодателните органи (Конгреса на народните депутати и Върховния съвет) на собствената си република. . По този начин съюзното министерство осъществяваше общо управление на индустрията, а републиканското министерство, заедно с регионалните изпълнителни и законодателни органи, разработи по-подробни мерки за тяхното прилагане в своята република. По правило съюзните министерства контролираха индустриите, докато съюзно-републиканските министерства ръководеха производството на потребителски стоки и услуги. Съюзните министерства имаха по-мощни ресурси, по-добре осигуряваха на своите работници жилища и заплати и имаха по-голямо влияние при провеждането на общата държавна политика от съюзно-републиканските министерства.
Републиканска и местна власт.Съюзните републики, влизащи в състава на СССР, имаха свои държавни и партийни органи и формално се считаха за суверенни. Конституцията дава право на всяка от тях да се отдели, а някои от тях дори имат собствени външни министерства, но в действителност тяхната независимост е илюзорна. Следователно би било по-точно да се тълкува суверенитетът на републиките на СССР като форма на административно управление, която отчита специфичните интереси на партийното ръководство на една или друга национална група. Но през 90-те години Върховните съвети на всички републики, след Литва, възобновиха своя суверенитет и приеха резолюции, че републиканските закони трябва да имат приоритет пред общосъюзните. През 1991 г. републиките стават независими държави. Структурата на управление на съюзните републики беше подобна на системата на управление на съюзно ниво, но върховните съвети на републиките имаха по една камара, а броят на министерствата в републиканските съвети на министрите беше по-малък, отколкото в съюза. Същата организационна структура, но с още по-малък брой министерства, имаше в автономните републики. По-големите съюзни републики бяха разделени на региони (РСФСР също имаше регионални единици с по-малко хомогенен национален състав, които се наричаха територии). Регионалното правителство се състоеше от Съвет на депутатите и изпълнителен комитет, които бяха под юрисдикцията на своята република по същия начин, по който републиката беше свързана с общосъюзното правителство. Изборите за регионални съвети се провеждаха на всеки пет години. Във всяка област бяха създадени градски и окръжни съвети и изпълнителни комитети. Тези местни власти са били подчинени на съответните регионални (териториални) власти.
Комунистическа партия. Управляващата и единствена легитимна политическа партия в СССР преди нейният монопол върху властта да бъде разбит от перестройката и свободните избори през 1990 г. беше Комунистическата партия на Съветския съюз. КПСС обоснова правото си на власт въз основа на принципа на диктатурата на пролетариата, на който тя се смяташе за авангард. Някога малка група революционери (през 1917 г. има около 20 000 членове), КПСС в крайна сметка се превръща в масова организация с 18 милиона членове. В края на 80-те години приблизително 45% от партийните членове са били служители, ок. 10% - селяни и 45% - работници. Членството в КПСС обикновено се предшества от членство в младежката организация на партията - Комсомола, чиито членове през 1988 г. са 36 милиона души. на възраст от 14 до 28 години. Хората обикновено се присъединяват към партито от 25-годишна възраст. За да стане член на партията, кандидатът трябваше да получи препоръка от партийни членове с най-малко пет години опит и да демонстрира преданост към идеите на КПСС. Ако членовете на местната партийна организация гласуват за приемането на кандидата и районният партиен комитет одобри това решение, тогава кандидатът става кандидат за партиен член (без право на глас) с пробен период от една година, след като с което успешно получава статут на партиен член. Според устава на КПСС нейните членове са длъжни да плащат членски внос, да посещават партийни събрания, да бъдат пример за другите в работата и в личния си живот, както и да насърчават идеите на марксизма-ленинизма и програмата на КПСС. За пропуск в някоя от тези области партиен член получаваше забележка, а ако въпросът се оказваше достатъчно сериозен, той беше изключван от партията. Партията на властта обаче не беше обединение на искрени съмишленици. Тъй като повишението зависеше от членството в партията, мнозина използваха партийната карта за кариерни цели. КПСС беше т.нар. нов тип партия, организирана на принципите на "демократичния централизъм", според който всички висши органи в организационната структура се избират от низшите, а всички низши органи от своя страна са длъжни да се съобразяват с решенията на висши органи. До 1989 г. КПСС имаше ок. 420 хиляди първични партийни организации (ППО). Те се образуваха във всички учреждения и предприятия, където работеха най-малко 3-ма и повече партийци. Всички ППО избираха свой ръководител - секретар, а тези, в които броят на членовете надхвърляше 150, се ръководеха от секретари, освободени от основната си работа и занимаващи се само с партийни дела. Освободеният секретар става представител на партийния апарат. Името му се появява в номенклатурата - един от списъците с длъжности, които партийните власти утвърждават за всички ръководни длъжности в Съветския съюз. Втората категория партийни членове в ППО бяха „активисти“. Тези хора често заемаха отговорни позиции – например като членове на партийното бюро. Общо партийният апарат се състоеше от ок. 2-3% от членовете на КПСС; активистите съставляват още около 10-12%. Всички ППО в рамките на даден административен район избират делегати за областната партийна конференция. Въз основа на номенклатурния списък окръжната конференция избира окръжен комитет (райком). Районният комитет се състоеше от ръководни служители на областта (някои от тях бяха партийни апаратчици, други ръководеха съвети, фабрики, колхози и совхози, институции и военни части) и партийни активисти, които не заемаха официални длъжности. Окръжният комитет избра, въз основа на препоръки от висшите власти, бюро и секретариат от трима секретари: първият отговаряше изцяло за партийните въпроси в района, другите двама контролираха една или повече области на партийната дейност. Отделите на окръжния комитет - лично счетоводство, пропаганда, промишленост, селско стопанство - функционираха под контрола на секретари. Секретарите и един или повече ръководители на тези отдели заседават в бюрото на окръжния комитет заедно с други висши служители на окръга, като председателя на окръжния съвет и ръководителите на големи предприятия и учреждения. Бюрото представляваше политическия елит на съответната област. Партийните органи над окръжното ниво бяха организирани като окръжни комитети, но подборът в тях беше още по-строг. Областните конференции изпращаха делегати на областната (в големите градове - градската) партийна конференция, която избираше областния (градския) комитет на партията. Следователно всеки от 166-те избрани регионални комитета се състоеше от елита на областния център, елита от втория ешелон и няколко активисти от регионален мащаб. Областният комитет, въз основа на препоръките на висшите органи, избра бюрото и секретариата. Тези органи контролираха подчинените им бюра и секретариати на областно ниво. Във всяка република делегатите, избрани от партийните конференции, се събират на всеки пет години на партийните конгреси на републиките. Конгресът, след изслушване и обсъждане на отчетите на ръководството на партията, прие програма, в която се очертава политиката на партията за следващите пет години. След това бяха преизбрани ръководните органи. На ниво цялата страна конгресът на КПСС (около 5000 делегати) представлява най-висшият орган на властта в партията. Според устава конгресът се свиква на всеки пет години за сесии с продължителност около десет дни. Докладите на висшите ръководители бяха последвани от кратки речи на партийни работници от всички нива и няколко редови делегати. Конгресът прие програмата, която беше изготвена от секретариата, като взе предвид направените промени и допълнения от делегатите. Най-важният акт обаче беше изборът на Централния комитет на КПСС, на който беше поверено ръководството на партията и държавата. Централният комитет на КПСС се състои от 475 членове; почти всички са заемали ръководни постове в партийните, държавните и обществените организации. На своя пленум, провеждан два пъти годишно, Централният комитет формулира политиката на партията по един или няколко въпроса - индустрия, селско стопанство, образование, съдебна система, външни отношения и др. В случай на разногласия между членовете на Централния комитет той имаше право да свиква всесъюзни партийни конференции. Централният комитет възложи контрола и управлението на партийния апарат на секретариата, а отговорността за координиране на политиките и решаването на критични проблеми - на Политбюро. Секретариатът се отчиташе на главния секретар, който ръководеше дейността на целия партиен апарат с помощта на няколко (до 10) секретари, всеки от които контролираше работата на един или повече отдели (общо около 20), от които секретариатът се състоеше. Секретариатът утвърди номенклатурата на всички ръководни длъжности на национално, републиканско и областно ниво. Нейните чиновници контролираха и при необходимост пряко се намесваха в делата на държавни, стопански и обществени организации. Освен това секретариатът ръководи общосъюзна мрежа от партийни училища, които обучават обещаващи работници за напредък в партията и на държавната сцена, както и в медиите.
Политическа модернизация.През втората половина на 80-те години М. С. Горбачов, генерален секретар на ЦК на КПСС, започна нова политика, известна като перестройка. Основната идея на политиката на перестройката беше преодоляване на консерватизма на партийно-държавната система чрез реформи и адаптиране на Съветския съюз към съвременните реалности и проблеми. Перестройката включва три големи промени в политическия живот. Първо, под лозунга на публичността се разшириха границите на свободата на словото. Цензурата отслабна, предишната атмосфера на страх почти изчезна. Стана достъпна значителна част от дълго скритата история на СССР. Партийните и държавни източници на информация започнаха да съобщават по-откровено за състоянието на нещата в страната. Второ, перестройката възроди идеята за масово самоуправление. Самоуправлението включваше членове на всяка организация - фабрика, колхоз, университет и др. - в процеса на вземане на ключови решения и пое проявата на инициатива. Третата характеристика на перестройката, демократизацията, беше свързана с предишните две. Идеята тук беше пълната информация и свободният обмен на мнения да помогнат на обществото да взема решения по демократичен начин. Демократизацията рязко скъса със старата политическа практика. След като лидерите започнаха да се избират на алтернативна основа, тяхната отговорност към електората се увеличи. Тази промяна отслаби господството на партийния апарат и подкопа сплотеността на номенклатурата. С напредването на перестройката се засили борбата между онези, които предпочитаха старите методи на контрол и принуда, и тези, които защитаваха новите методи на демократично ръководство. Тази борба достига своя връх през август 1991 г., когато група партийни и държавни лидери се опитват да завземат властта с държавен преврат. Пучът се проваля на третия ден. Малко след това КПСС е временно забранена.
Правна и съдебна система. Съветският съюз не е наследил нищо от правната култура на Руската империя, която го предхожда. В годините на революция и гражданска война комунистическият режим гледа на закона и съда като на оръжие в борбата срещу класовите врагове. Концепцията за „революционна законност“ продължава да съществува, въпреки отпускането през 20-те години на миналия век, до смъртта на Сталин през 1953 г. През годините на Хрушчовото „размразяване“ властите се опитват да възродят идеята за „социалистическа законност“, която е имала възникнал през 20-те години на ХХ век. Произволът на репресивните органи е отслабен, терорът е спрян и е въведена по-строга съдебна процедура. От гледна точка на закона, реда и справедливостта обаче тези мерки бяха недостатъчни. Законовата забрана за „антисъветска пропаганда и агитация“ например се тълкува изключително широко. Въз основа на тези псевдозаконови разпоредби хората често бяха признавани за виновни в съда и осъждани на лишаване от свобода, лишаване от свобода с престой в поправително-трудова институция или изпращане в психиатрични болници. Лицата, обвинени в "антисъветска дейност", също бяха подложени на извънсъдебно наказание. Световноизвестният писател А. И. Солженицин и известният музикант М. Л. Ростропович бяха сред онези, които бяха лишени от гражданство и изпратени в чужбина; много от тях бяха изключени от училищата или уволнени от работа. Правните злоупотреби имаха много форми. Първо, дейността на репресивните органи въз основа на партийни указания стеснява или дори обезсилва обхвата на законността. Второ, партията реално остана над закона. Взаимната отговорност на партийните служители попречи на разследването на престъпленията на високопоставени членове на партията. Тази практика беше допълнена с корупция и защита на закононарушителите под прикритието на партийни босове. И накрая, партийните органи упражняват силно неофициално влияние върху съдилищата. Политиката на перестройката провъзгласи върховенството на закона. В съответствие с тази концепция законът беше признат за основен инструмент за регулиране на обществените отношения - преди всички други актове или укази на партията и правителството. Изпълнението на закона беше прерогатив на Министерството на вътрешните работи (МВД) и Комитета за държавна сигурност (КГБ). Както Министерството на вътрешните работи, така и КГБ са организирани на съюзно-републиканския принцип на двойно подчинение, с отдели от национално до окръжно ниво. И двете организации включват паравоенни части (гранична охрана в системата на КГБ, вътрешни войски и специална полиция ОМОН - в Министерството на вътрешните работи). По правило КГБ се занимаваше с проблеми, свързани по един или друг начин с политика, а Министерството на вътрешните работи се занимаваше с криминални престъпления. Вътрешните функции на КГБ бяха контраразузнаване, защита на държавните тайни и контрол върху „подривната“ дейност на опозицията (дисидентите). За да изпълнява задачите си, КГБ работи както чрез „специалните отдели“, които организира в големи институции, така и чрез мрежа от информатори. Министерството на вътрешните работи беше организирано в отдели, които съответстваха на основните му функции: криминално разследване, затвори и поправителни институции, паспортен контрол и регистрация, разследване на икономически престъпления, контрол на движението и пътна инспекция и патрулна служба. Съветското съдебно право се основава на кодекса на законите на социалистическата държава. На национално ниво и във всяка от републиките имаше наказателен, граждански и наказателно-процесуален кодекс. Структурата на съда се определя от концепцията за "народни съдилища", които действат във всеки регион на страната. Окръжните съдии се назначават за пет години от регионалния или градския съвет. „Народните заседатели“, формално равни по права със съдията, се избираха за срок от две години и половина на събрания, провеждани по месторабота или местоживеене. Областните съдилища се състоят от съдии, назначени от Върховните съвети на съответните републики. Съдиите от Върховния съд на СССР, върховните съдилища на съюза и автономните републики и области се избират от Съветите на народните депутати на съответното ниво. Гражданските и наказателните дела се разглеждат първо в окръжните и градските народни съдилища, присъдите на които се приемат с мнозинство на гласовете на съдията и народните заседатели. Жалбите се изпращаха до висшите съдилища на регионално и републиканско ниво и можеха да стигнат до Върховния съд. Върховният съд имаше значителни правомощия за надзор над по-долните съдилища, но нямаше правомощия да преразглежда присъди. Основният орган за контрол върху спазването на законността беше прокуратурата, която упражняваше общ правен надзор. Главният прокурор се назначава от Върховния съвет на СССР. На свой ред главният прокурор назначава ръководителите на своя щаб на национално ниво и прокурори във всяка от съюзните републики, автономни републики, територии и области. Градските и окръжните прокурори се назначават от прокурора на съответната съюзна република на подчинение на него и на главния прокурор. Всички прокурори заемат длъжността за срок от пет години. По наказателни дела обвиняемият имал право да ползва услугите на защитник – свой или назначен му от съда. И в двата случая съдебните разходи са минимални. Адвокатите принадлежат към полудържавни организации, известни като „колегии“, които съществуват във всички градове и областни центрове. През 1989 г. се организира и независима адвокатска колегия Съюз на адвокатите. Адвокатът имаше право от името на клиента да проверява цялото следствено дело, но рядко представляваше клиента си по време на предварителното разследване. Наказателните кодекси в Съветския съюз прилагат стандарта за „обществена опасност“, за да определят сериозността на престъпленията и да определят подходящи наказания. За дребни нарушения обикновено се прилагаха условни присъди или глоби. Осъдените за по-тежки и обществено опасни престъпления могат да бъдат осъдени на работа в трудов лагер или лишаване от свобода до 10 години. Смъртни присъди бяха наложени за тежки престъпления като предумишлено убийство, шпионаж и терористични актове. Държавна сигурност и международни отношения. Целите на съветската държавна сигурност претърпяха редица фундаментални промени във времето. Първоначално съветската държава е замислена като резултат от световна пролетарска революция, която, както се надяват болшевиките, ще сложи край на Първата световна война. Комунистическият (III) Интернационал (Коминтерн), чийто учредителен конгрес се проведе в Москва през март 1919 г., трябваше да обедини социалистите от целия свят в подкрепа на революционните движения. Първоначално болшевиките дори не са си представяли, че е възможно да се изгради социалистическо общество (което според марксистката теория съответства на по-напреднал етап на обществено развитие - по-продуктивен, по-свободен, с по-високи нива на образование, култура и социално благополучие -битие - в сравнение с развито капиталистическо общество, което трябва да го предшества) в обширна селска Русия. Свалянето на самодържавието им отвори пътя към властта. Когато следвоенните действия на левите сили в Европа (във Финландия, Германия, Австрия, Унгария и Италия) се сринаха, Съветска Русия се оказа изолирана. Съветската държава беше принудена да изостави лозунга за световна революция и да следва принципа на мирно съвместно съществуване (тактически съюзи и икономическо сътрудничество) със своите капиталистически съседи. Наред с укрепването на държавата беше издигнат лозунгът за изграждане на социализма в една държава. Като лидер на партията след смъртта на Ленин, Сталин поема контрола над Коминтерна, прочиства го от фракционисти („троцкисти“ и „бухаринци“) и го превръща в инструмент на своята политика. Външната и вътрешната политика на Сталин беше насърчаването на германския националсоциализъм и обвинението на германските социалдемократи в "социален фашизъм", което направи много лесно Хитлер да завземе властта през 1933 г.; лишаването от собственост на селяните през 1931-1933 г. и унищожаването на командния състав на Червената армия по време на "големия терор" от 1936-1938 г.; съюз с нацистка Германия през 1939-1941 г. - довежда страната до ръба на смъртта, въпреки че в крайна сметка Съветският съюз с цената на масов героизъм и огромни загуби успява да излезе победител във Втората световна война. След войната, завършила с установяването на комунистически режими в повечето страни от Източна и Централна Европа, Сталин обявява съществуването на "два лагера" в света и поема ръководството на страните от "социалистическия лагер" за борба с непримиримо враждебен "капиталистически лагер". Появата на ядрени оръжия и в двата лагера постави човечеството пред перспективата за пълно унищожение. Тежестта на въоръжаването става непоносима и в края на 80-те години съветското ръководство преформулира основните принципи на своята външна политика, което започва да се нарича „ново мислене“. Централната идея на "новото мислене" беше, че в ядрената ера сигурността на всяка държава и особено на страните, притежаващи ядрени оръжия, може да се основава само на взаимната сигурност на всички страни. В съответствие с тази концепция съветската политика постепенно се измести към глобално ядрено разоръжаване до 2000 г. За тази цел Съветският съюз замени своята стратегическа доктрина за ядрен паритет с бъдещи противници с тази за „разумна достатъчност“, за да предотврати нападение. Съответно той намали ядрения си арсенал, както и конвенционалните въоръжени сили, и продължи да ги преструктурира. Преходът към „ново мислене“ в международните отношения доведе до поредица от радикални политически промени през 1990 и 1991 г. В ООН СССР изложи дипломатически инициативи, които допринесоха за разрешаването както на регионалните конфликти, така и на редица глобални проблеми. СССР промени отношенията си с бившите си съюзници в Източна Европа, изостави концепцията за "сфера на влияние" в Азия и Латинска Америка и спря да се намесва в конфликти, възникващи в страни от третия свят.
ИКОНОМИЧЕСКА ИСТОРИЯ
В сравнение със Западна Европа Русия през цялата си история е била икономически изостанала държава. Поради несигурността на своите югоизточни и западни граници, Русия често е била подложена на нашествия от Азия и Европа. Монголо-татарското иго и полско-литовската експанзия изчерпват ресурсите за икономическо развитие. Въпреки изостаналостта си Русия прави опити да догони Западна Европа. Най-решителният опит е направен от Петър Велики в началото на 18 век. Петър енергично насърчава модернизацията и индустриализацията - главно за увеличаване на военната мощ на Русия. Политиката на външна експанзия е продължена при Екатерина Велика. Последният тласък на царска Русия към модернизация идва през втората половина на 19 век, когато крепостното право е премахнато и правителството прилага програми, които стимулират икономическото развитие на страната. Държавата насърчава износа на селскостопански продукти и привлича чужди капитали. Стартира грандиозна програма за изграждане на жп линия, финансирана както от държавата, така и от частни компании. Тарифният протекционизъм и отстъпките стимулират развитието на местната индустрия. Облигациите, емитирани на благородни земевладелци като компенсация за загубата на крепостни селяни, се изкупуват чрез „откупни“ плащания от бивши крепостни селяни, като по този начин формират важен източник на вътрешно натрупване на капитал. Принуждавайки селяните да продават по-голямата част от продукцията си срещу пари, за да извършат тези плащания, плюс факта, че благородниците запазват най-добрата земя, позволява на държавата да продава излишните селскостопански продукти на външните пазари.
Това доведе до период на бърз индустриален растеж
развитие, когато средногодишното нарастване на промишленото производство достига 10-12%. Брутният национален продукт на Русия се е утроил за 20 години от 1893 до 1913 г. След 1905 г. започва да се изпълнява програмата на министър-председателя Столипин, насочена към насърчаване на големите селски стопанства, които използват наемен труд. Въпреки това до началото на Първата световна война Русия нямаше време да завърши започнатите реформи.
Октомврийска революция и гражданска война.Участието на Русия в Първата световна война завършва с революция през февруари - октомври (според новия стил - през март - ноември) 1917 г. Движещата сила на тази революция е желанието на селяните да прекратят войната и да преразпределят земята. Временното правителство, което замени автокрацията след абдикацията на цар Николай II през февруари 1917 г. и се състоеше главно от представители на буржоазията, беше свалено през октомври 1917 г. първата социалистическа република в света. Първите декрети на Съвета на народните комисари провъзгласиха края на войната и пожизненото и неотменимо право на селяните да използват земята, отнета от земевладелците. Национализирани са най-важните икономически сектори - банки, търговия със зърно, транспорт, военно производство и петролна индустрия. Частните предприятия извън този „държавно-капиталистически“ сектор бяха обект на работнически контрол чрез профсъюзи и фабрични съвети. До лятото на 1918 г. избухва Гражданската война. По-голямата част от страната, включително Украйна, Закавказието и Сибир, паднаха в ръцете на противниците на болшевишкия режим, германската окупационна армия и други чуждестранни интервенционисти. Не вярвайки в силата на позицията на болшевиките, индустриалците и интелигенцията отказаха да сътрудничат на новото правителство.
Военен комунизъм.В тази критична ситуация комунистите намират за необходимо да установят централизиран контрол върху икономиката. През втората половина на 1918 г. всички едри и средни предприятия и голяма част от малките предприятия са национализирани. За да избегнат глада в градовете, властите реквизираха зърно от селяните. „Черният пазар“ процъфтява - храната се обменя за битови предмети и промишлени стоки, които работниците получават като заплащане вместо обезценени рубли. Обемът на промишленото и селскостопанското производство рязко намаля. Комунистическата партия през 1919 г. открито признава това положение в икономиката, определяйки го като "военен комунизъм", т.е. „системно регулиране на потреблението в обсадена крепост“. Военният комунизъм се разглежда от властите като първата стъпка към истинска комунистическа икономика. Военният комунизъм даде възможност на болшевиките да мобилизират човешки и производствени ресурси и да спечелят Гражданската война.
Нова икономическа политика.До пролетта на 1921 г. Червената армия до голяма степен печели победа над своите противници. Икономическата ситуация обаче беше катастрофална. Обемът на промишленото производство беше едва 14% от предвоенното ниво, по-голямата част от страната гладуваше. На 1 март 1921 г. въстават моряците от гарнизона в Кронщад – ключова крепост в отбраната на Петроград (Санкт Петербург). Най-важната цел на новия курс на партията, скоро наречен НЕП (нова икономическа политика), беше повишаването на производителността на труда във всички сфери на икономическия живот. Принудителното изземване на зърно е прекратено - излишъкът е заменен с данък в натура, който се плаща като определена част от продуктите, произведени от селското стопанство над нормата на потребление. С изключение на данъка в натура, излишъкът от храна остава собственост на селяните и може да се продава на пазара. Това е последвано от легализирането на частната търговия и частната собственост, както и нормализиране на паричното обращение чрез рязко намаляване на държавните разходи и приемане на балансиран бюджет. През 1922 г. Държавната банка издава нова стабилна парична единица, обезпечена със злато и стоки, червонец. „Командните върхове“ на икономиката – горива, металургия и военно производство, транспорт, банки и външна търговия – остават под прякото управление на държавата и се финансират от държавния бюджет. Всички други големи национализирани предприятия трябваше да работят независимо на търговска основа. На последните им беше позволено да се обединят в тръстове, от които до 1923 г. имаше 478; работеха добре. 75% от всички заети в промишления сектор. Тръстовете се облагат на същата основа като частната икономика. Най-важните тръстове на тежката промишленост се доставят по държавни поръчки; Основният лост за контрол върху тръстовете беше Държавната банка, която имаше монопол върху търговския кредит. Новата икономическа политика бързо донесе успешни резултати. До 1925 г. промишленото производство достига 75% от предвоенното ниво, а селскостопанското производство е почти напълно възстановено. Успехите на НЕП обаче изправят комунистическата партия пред нови сложни икономически и социални проблеми.
Дискусия за индустриализацията.Потушаването на революционните въстания на левите сили в Централна Европа означава, че Съветска Русия трябва да започне социалистическо строителство в неблагоприятна международна среда. Руската промишленост, опустошена от световни и граждански войни, изостана много от промишлеността на развитите тогава капиталистически страни в Европа и Америка. Ленин определя социалната основа на НЕП като връзка между малката (но ръководена от комунистическата партия) градска работническа класа и многобройното, но разпръснато селячество. За да се придвижи възможно най-далеч към социализма, Ленин предлага на партията да се придържа към три основни принципа: 1) да насърчава по всякакъв начин създаването на производствени, маркетингови и изкупвателни селски кооперации; 2) да се разглежда електрификацията на цялата страна като първостепенна задача на индустриализацията; 3) поддържа държавния монопол върху външната търговия, за да защити местната индустрия от чуждестранна конкуренция и да използва приходите от износ за финансиране на внос с висок приоритет. Политическата и държавна власт се запази от Комунистическата партия.
„ножица на цените“.През есента на 1923 г. започват да се очертават първите сериозни икономически проблеми на НЕП. Поради бързото възстановяване на частното селско стопанство и изоставането на държавната индустрия, цените на промишлените продукти нарастват по-бързо от тези на селскостопанските стоки (както е представено графично с разминаващи се линии, наподобяващи форма на отворена ножица). Това трябваше да доведе до спад в селскостопанското производство и по-ниски цени на промишлените стоки. Четиридесет и шест водещи партийци в Москва публикуваха отворено писмо, протестирайки срещу тази линия на икономическата политика. Те вярваха, че е необходимо да се разшири пазарът по всякакъв възможен начин чрез стимулиране на селскостопанското производство.
Бухарин и Преображенски. Декларация 46 (скоро станала известна като „Московската опозиция“) бележи началото на широка вътрешнопартийна дискусия, която засяга основите на марксисткия светоглед. Неговите инициатори, Н. И. Бухарин и Е. Н. Преображенски, в миналото са били приятели и политически съратници (те са съавтори на популярния партиен учебник "Азбуката на комунизма"). Бухарин, който ръководи дясната опозиция, се застъпва за курс към бавна и постепенна индустриализация. Преображенски е един от лидерите на лявата („троцкистка“) опозиция, който се застъпва за ускорена индустриализация. Бухарин приема, че капиталът, необходим за финансиране на индустриалното развитие, ще бъде нарастващите спестявания на селяните. Въпреки това огромното мнозинство от селяните все още бяха толкова бедни, че живееха предимно от натурално земеделие, използваха всичките си оскъдни парични доходи за неговите нужди и почти нямаха спестявания. Само кулаците продаваха достатъчно месо и зърно, за да си осигурят големи спестявания. Зърното, което се изнасяше, донесе пари само за малък внос на инженерни продукти - особено след като започнаха да се внасят скъпи потребителски стоки за продажба на заможни граждани и селяни. През 1925 г. правителството разрешава на кулаците да наемат земя от бедните селяни и да наемат работници. Бухарин и Сталин твърдят, че ако селяните се обогатят, количеството зърно за продажба (което ще увеличи износа) и паричните депозити в Държавната банка ще се увеличат. В резултат на това, според тях, страната трябва да се индустриализира, а кулакът трябва да „прерасне в социализъм“. Преображенски заяви, че значително увеличение на промишленото производство ще изисква големи инвестиции в ново оборудване. С други думи, ако не се предприемат действия, производството ще стане още по-нерентабилно поради износване на оборудването и общото производство ще намалее. За да излезе от ситуацията, лявата опозиция предложи да започне ускорена индустриализация и да въведе дългосрочен държавен икономически план. Ключовият въпрос остава как да се намерят капиталовите инвестиции, необходими за бърз индустриален растеж. Отговорът на Преображенски беше програма, която той нарече „социалистическо натрупване“. Държавата трябваше да използва монополното си положение (особено в областта на вноса), за да максимизира цените. Прогресивната система на данъчно облагане трябваше да гарантира големи парични постъпления от кулаците. Вместо да кредитира преференциално най-богатите (и следователно най-кредитоспособните) селяни, Държавната банка трябва да даде предпочитание на кооперациите и колективните ферми, съставени от бедни и средни селяни, които могат да закупят селскостопанска техника и бързо да увеличат реколтата чрез въвеждане на съвременни методи на земеделие.
Международни отношения.Решаващо значение имаше и въпросът за отношенията на страната с развитите индустриални сили на капиталистическия свят. Сталин и Бухарин очакват, че икономическият просперитет на Запада, започнал в средата на 20-те години на миналия век, ще продължи за дълъг период от време - това е основната предпоставка за тяхната теория за индустриализацията, финансирана от постоянно нарастващия износ на зърно. Троцки и Преображенски от своя страна предполагаха, че след няколко години този икономически бум ще завърши с дълбока икономическа криза. Това предположение формира основата на тяхната теория за бърза индустриализация, финансирана от незабавен мащабен износ на суровини на изгодни цени - така че когато кризата избухне, вече има индустриална база за ускорено развитие на страната. Троцки се изказа в полза на привличането на чуждестранни инвестиции („концесии“), за което навремето се изказа и Ленин. Той се надява да използва противоречията между империалистическите сили, за да излезе от режима на международна изолация, в който се намира страната. Ръководството на партията и държавата виждаше основна заплаха във възможна война с Великобритания и Франция (както и с техните източноевропейски съюзници - Полша и Румъния). За да се предпазят от такава заплаха, дипломатическите отношения с Германия са установени още при Ленин (Рапало, март 1922 г.). По-късно, съгласно тайно споразумение с Германия, бяха обучени немски офицери и бяха тествани нови видове оръжия за Германия. От своя страна Германия оказа на Съветския съюз значителна помощ за изграждането на предприятия от тежката промишленост, предназначени за производство на военна продукция.
Краят на НЕП-а.До началото на 1926 г. замразяването на заплатите в производството, заедно с нарастващото благосъстояние на партийни и държавни служители, частни търговци и заможни селяни, предизвикват недоволство сред работниците. Лидерите на московската и ленинградската партийни организации Л. Б. Каменев и Г. И. Зиновиев, говорейки против Сталин, образуваха обединена лява опозиция в блок с троцкистите. Бюрокрацията на Сталин лесно се справи с опозиционерите, сключвайки съюз с Бухарин и други умерени. Бухаринците и сталинистите обвиняват троцкистите в „прекомерна индустриализация“ чрез „експлоатация“ на селяните, в подкопаване на икономиката и съюза на работниците и селяните. През 1927 г., при липса на инвестиции, разходите за производство на промишлени стоки продължават да растат, а стандартът на живот пада. Растежът на селскостопанското производство беше спрян поради недостиг на стоки: селяните не се интересуваха от продажбата на селскостопанските си продукти на ниски цени. За да се ускори индустриалното развитие, първият петгодишен план е разработен и одобрен през декември 1927 г. от 15-ия партиен конгрес.
Хлебни бунтове.Зимата на 1928 г. е прагът на икономическа криза. Изкупните цени на селскостопанските продукти не бяха повишени, а продажбата на зърно на държавата рязко спадна. Тогава държавата се върна към директното отчуждаване на зърното. Това засегна не само кулаците, но и средните селяни. В отговор селяните намалиха реколтата си и износът на зърно практически престана.
Завийте наляво.Отговорът на държавата беше радикална промяна в икономическата политика. За да осигури ресурсите за бърз растеж, партията се зае с организирането на селяните в система от колективни ферми под държавен контрол.
Революция отгоре.През май 1929 г. партийната опозиция е смазана. Троцки е депортиран в Турция; Бухарин, А. И. Риков и М. П. Томски бяха отстранени от ръководни длъжности; Зиновиев, Каменев и други по-слаби опозиционери капитулираха пред Сталин, като публично се отказаха от политическите си възгледи. През есента на 1929 г., веднага след прибирането на реколтата, Сталин издава заповед да започне прилагането на пълна колективизация.
Колективизацията на селското стопанство. До началото на ноември 1929 г. ок. 70 хиляди колективни ферми, които включват почти само бедни или безимотни селяни, привлечени от обещания за държавна помощ. Те съставляват 7% от общия брой на всички селски семейства и притежават по-малко от 4% от обработваемата земя. Сталин постави на партията задача за ускорена колективизация на целия селскостопански сектор. С решение на ЦК в началото на 1930 г. е определен неговият срок - до есента на 1930 г. в основните зърнопроизводителни райони и до есента на 1931 г. - в останалите. В същото време чрез представителите и в пресата Сталин изисква този процес да бъде ускорен, като се потиска всяка съпротива. В много райони пълната колективизация е извършена още през пролетта на 1930 г. През първите два месеца на 1930 г. ок. 10 милиона селски ферми бяха обединени в колективни стопанства. Най-бедните и безимотни селяни гледаха на колективизацията като на разделяне на собствеността на по-богатите им сънародници. Сред средните селяни и кулаците обаче колективизацията предизвика масова съпротива. Започна широко клане на добитък. До март броят на едрия рогат добитък е намалял с 14 милиона глави; голям брой прасета, кози, овце и коне също бяха заклани. През март 1930 г., с оглед на заплахата от провал на пролетната сеитба, Сталин настоява за временно спиране на процеса на колективизация и обвинява местните власти в „излишии“. На селяните дори беше разрешено да напуснат колективните стопанства и до 1 юли ок. 8 милиона семейства напуснаха колхозите. Но през есента, след прибиране на реколтата, кампанията за колективизация се подновява и не спира след това. До 1933 г. повече от три четвърти от обработваемата земя и повече от три пети от селските стопанства са колективизирани. Всички заможни селяни са „освободени“ чрез конфискация на имуществото и реколтата им. В кооперациите (колективните стопанства) селяните трябваше да доставят на държавата фиксиран обем продукти; плащането се извършваше в зависимост от трудовия принос на всеки (броя на "работните дни"). Изкупните цени, определени от държавата, бяха изключително ниски, а необходимите количества бяха високи, понякога надхвърлящи цялата реколта. Въпреки това на колхозниците е разрешено да имат лични парцели с размери 0,25-1,5 хектара, в зависимост от района на страната и качеството на земята, за собствено ползване. Тези парцели, продуктите от които е разрешено да се продават на колективните пазари, осигуряват значителна част от храната за жителите на града и хранят самите селяни. Имаше много по-малко стопанства от втория тип, но те получиха най-добрата земя и бяха по-добре снабдени със земеделски инвентар. Тези държавни ферми се наричаха държавни ферми и функционираха като промишлени предприятия. Земеделските работници тук получаваха заплата в брой и нямаха право на личен парцел. Очевидно беше, че колективизираните селски стопанства ще изискват значително количество оборудване, особено трактори и комбайни. Чрез организирането на машинно-тракторни станции (MTS) държавата създаде ефективно средство за контрол върху колективните селски стопанства. Всяка MTS обслужва редица колективни ферми на договорна основа срещу плащане в брой или (най-вече) в натура. През 1933 г. в RSFSR има 1857 MTS, които разполагат с 133 000 трактора и 18 816 комбайна, които обработват 54,8% от посевната площ на колективните стопанства.
Последици от колективизацията. Първият петгодишен план предлага увеличаване на обема на селскостопанската продукция от 1928 до 1933 г. с 50%. Възобновената през есента на 1930 г. колективизация обаче е съпроводена със спад в производството и избиване на добитъка. До 1933 г. общият брой на едрия рогат добитък в селското стопанство е намалял от повече от 60 милиона глави до по-малко от 34 милиона, а броят на конете е намалял от 33 милиона на 17 милиона; свине - от 19 милиона на 10 милиона; овце - от 97 на 34 милиона; кози - от 10 до 3 млн. Едва през 1935 г., когато са построени тракторни фабрики в Харков, Сталинград и Челябинск, броят на тракторите става достатъчен, за да възстанови нивото на общата тяга, която селските стопанства имат през 1928 г. Общата реколта от зърно, което през 1928 г. надвишава нивото от 1913 г. и възлиза на 76,5 милиона тона, до 1933 г. намалява до 70 милиона тона, въпреки увеличаването на площта на обработваемата земя. Като цяло обемът на селскостопанската продукция е намалял от 1928 до 1933 г. с приблизително 20%. Последицата от бързата индустриализация беше значително увеличаване на броя на гражданите, което доведе до необходимостта от строго разпределение на храната. Ситуацията се влошава от световната икономическа криза, започнала през 1929 г. До 1930 г. цените на зърното на световния пазар рязко падат - точно когато трябва да се внесе голямо количество промишлено оборудване, да не говорим за тракторите и комбайните, необходими за селското стопанство (основно от САЩ и Германия). За да се плати вносът, беше необходимо да се изнася зърно в огромни количества. През 1930 г. 10% от събраното зърно е изнесено, а през 1931 г. - 14%. Резултатът от износа на зърно и колективизацията беше глад. Най-лошо беше положението в Поволжието и Украйна, където съпротивата на селяните срещу колективизацията беше най-силна. През зимата на 1932-1933 г. повече от 5 милиона души умират от глад, но още повече от тях са изпратени в изгнание. До 1934 г. насилието и гладът окончателно сломяват съпротивата на селяните. Насилствената колективизация на селското стопанство доведе до фатални последици. Селяните вече не се чувстват господари на земята. Значителни и непоправими щети върху културата на управление нанесе унищожаването на проспериращите, т.е. най-сръчното и трудолюбиво селячество. Въпреки механизацията и разширяването на посевните площи чрез разработването на нови земи в девствените земи и в други райони, ръстът на изкупните цени и въвеждането на пенсии и други социални помощи за колективните фермери, производителността на труда в колективните стопанства и държавните ферми изостава далеч зад нивото, което съществуваше в личните парцели и повече на Запад, а брутното селскостопанско производство все повече изоставаше от растежа на населението. Поради липсата на стимули за работа селскостопанската техника и оборудване на колективните и държавните ферми обикновено се поддържаха в лошо състояние, семената и торовете се използваха разточително, а загубите на реколтата бяха огромни. От 70-те години на миналия век, въпреки факта, че ок. 20% от работната сила (по-малко от 4% в САЩ и Западна Европа), Съветският съюз става най-големият вносител на зърно в света.
Петгодишни планове. Оправданието за разходите на колективизацията беше изграждането на ново общество в СССР. Тази цел несъмнено предизвика ентусиазма на много милиони хора, особено на поколението, израснало след революцията. През 20-те и 30-те години на миналия век милиони млади хора откриха в образованието и партийната работа ключа за изкачване по социалната стълбица. С помощта на мобилизацията на масите беше постигнат безпрецедентен бърз растеж на индустрията точно по времето, когато Западът преживяваше най-острата икономическа криза. През първата петилетка (1928-1933 г.) ок. 1500 големи фабрики, включително металургични заводи в Магнитогорск и Новокузнецк; селскостопански и тракторни заводи в Ростов на Дон, Челябинск, Сталинград, Саратов и Харков; химически заводи в Урал и завод за тежко машиностроене в Краматорск. В Урал и Поволжието възникнаха нови центрове за производство на нефт, метал и оръжие. Започва изграждането на нови железопътни линии и канали, в което все по-голяма роля играе принудителният труд на лишените от собственост селяни. Резултати от изпълнението на първия петгодишен план. По време на ускореното изпълнение на втория и третия петгодишен план (1933-1941 г.) много грешки, допуснати при изпълнението на първия план, са отчетени и коригирани. По време на този период на масови репресии систематичното използване на принудителен труд под контрола на НКВД става важна част от икономиката, особено в дърводобивната и златодобивната промишленост, както и в новите сгради в Сибир и Далечния север. Системата на икономическо планиране във вида, в който е създадена през 30-те години на ХХ век, просъществува без фундаментални промени до края на 80-те години. Същността на системата беше планирането, осъществявано от бюрократичната йерархия с командни методи. На върха на йерархията бяха Политбюро и Централният комитет на комунистическата партия, които ръководеха най-висшия орган за вземане на икономически решения - Държавния комитет за планиране (Госплан). Повече от 30 министерства бяха подчинени на Държавната комисия за планиране, подразделени на "главни отдели", отговарящи за определени видове производство, обединени в един клон. В основата на тази производствена пирамида стояха основните производствени звена - заводи и фабрики, колективни и държавни земеделски предприятия, мини, складове и др. Всяко от тези звена отговаряше за изпълнението на определена част от плана, определена (въз основа на обема и себестойността на продукцията или оборота) от властите на по-високо ниво, и получаваше собствена планирана квота от ресурси. Този модел се повтаряше на всяко ниво на йерархията. Централните агенции за планиране определят целеви цифри в съответствие със система от така наречените „материални баланси“. Всяка производствена единица на всяко ниво на йерархията преговаряше с по-висш орган за това какви ще бъдат нейните планове за следващата година. На практика това означаваше разклащане на плана: всички по-нисши искаха да направят минимума и да получат максимума, докато всички висши органи искаха да получат колкото е възможно повече и да дадат възможно най-малко. От постигнатите компромиси се формира "балансиран" общ план.
Ролята на парите.Контролните цифри на плановете бяха представени във физически единици (тонове масло, чифтове обувки и т.н.), но парите също играеха важна, макар и подчинена роля в процеса на планиране. С изключение на периодите на екстремен дефицит (1930-1935, 1941-1947), когато основните потребителски стоки се раздават с карти, всички стоки обикновено се продават. Парите също бяха средство за безналични плащания - предполагаше се, че всяко предприятие трябва да минимизира паричните разходи за производство, така че да бъде условно печелившо, а Държавната банка трябва да разпредели лимити за всяко предприятие. Всички цени бяха строго контролирани; Така на парите е отредена изключително пасивна икономическа роля като средство за счетоводство и метод за нормиране на потреблението.
Победата на социализма.На 7-ия конгрес на Коминтерна през август 1935 г. Сталин заявява, че „в Съветския съюз е постигната пълната и окончателна победа на социализма“. Това твърдение - че Съветският съюз е изградил социалистическо общество - се превърна в непоклатима догма на съветската идеология.
Голям ужас.След като се справят със селяните, поемат контрол над работническата класа и възпитават послушна интелигенция, Сталин и неговите поддръжници под лозунга за „изостряне на класовата борба“ започват чистка в партията. След 1 декември 1934 г. (на този ден С. М. Киров, секретар на партийната организация на Ленинград, е убит от агенти на Сталин), се провеждат няколко политически процеса, след което почти всички стари партийни кадри са унищожени. С помощта на изфабрикувани от германските тайни служби документи са репресирани много представители на висшето командване на Червената армия. За 5 години над 5 милиона души са разстреляни или изпратени на принудителен труд в лагерите на НКВД.
Следвоенно възстановяване.Втората световна война доведе до опустошение в западните райони на Съветския съюз, но ускори индустриалния растеж на Уралско-сибирския регион. Индустриалната база след войната беше бързо възстановена: това беше улеснено от износа на промишлено оборудване от Източна Германия и Манджурия, окупирани от съветските войски. Освен това лагерите ГУЛАГ отново получиха многомилионно попълване от германски военнопленници и бивши съветски военнопленници, обвинени в предателство. Тежката и военната промишленост остават основни приоритети. Особено внимание беше отделено на развитието на ядрената енергия, предимно за оръжейни цели. Предвоенното ниво на доставки на храни и потребителски стоки е достигнато още в началото на 50-те години.
Реформите на Хрушчов.Смъртта на Сталин през март 1953 г. слага край на терора и репресиите, които придобиват все по-голям обхват, напомняйки предвоенните времена. Омекотяването на партийната политика по време на ръководството на Н. С. Хрушчов от 1955 до 1964 г. се нарича "размразяване". Милиони политически затворници се върнаха от лагерите ГУЛАГ; голяма част от тях са реабилитирани. Значително по-голямо внимание в петгодишните планове започва да се отделя на производството на потребителски стоки и жилищното строителство. Увеличава се обемът на селскостопанската продукция; заплатите се повишават, задължителните доставки и данъците намаляват. За да се увеличи рентабилността, колхозите и държавните ферми бяха консолидирани и подразделени, понякога без особен успех. По време на разработването на девствени и угарни земи в Алтай и Казахстан са създадени големи големи държавни ферми. Тези земи произвеждат култури само в години с достатъчно валежи, около три на всеки пет години, но позволяват значително увеличение на средното количество прибрано зърно. Системата MTS беше премахната и колективните ферми получиха собствена селскостопанска техника. Водноелектрическите, нефтените и газовите ресурси на Сибир бяха усвоени; там възникват големи научни и индустриални центрове. Много млади хора отидоха в девствените земи и строителните площадки на Сибир, където бюрократичният ред беше сравнително по-малко строг, отколкото в европейската част на страната. Опитите на Хрушчов да ускори икономическото развитие скоро се натъкват на съпротивата на административния апарат. Хрушчов се опита да децентрализира министерствата, като прехвърли много от техните функции на нови регионални икономически съвети (совнархози). Имаше разгорещена дискусия сред икономистите относно разработването на по-реалистична ценова система и даване на реална автономия на индустриалните директори. Хрушчов възнамерява да извърши значително намаляване на военните разходи, което следва от доктрината за "мирно съжителство" с капиталистическия свят. През октомври 1964 г. Хрушчов е отстранен от поста си от коалиция от консервативни партийни бюрократи, представители на централния апарат за планиране и съветския военно-промишлен комплекс.
Период на стагнация.Новият съветски лидер Л. И. Брежнев бързо анулира реформите на Хрушчов. С окупацията на Чехословакия през август 1968 г. той унищожи всяка надежда за страните от Източна Европа с централизирани икономики да развият свои собствени модели на общество. Единствената област на бърз технологичен прогрес беше военната индустрия - производството на подводници, ракети, самолети, военна електроника и космическа програма. Производството на потребителски стоки, както и преди, не се обръща много внимание. Мащабната рекултивация доведе до катастрофални последици за околната среда и общественото здраве. Например, цената на въвеждането на монокултурата на памук в Узбекистан беше дълбокото плитко на Аралско море, което до 1973 г. беше четвъртият по големина вътрешен воден басейн в света.
Икономическо забавяне.По време на ръководството на Брежнев и неговите непосредствени наследници развитието на съветската икономика се забави изключително много. И все пак по-голямата част от населението може да разчита на малки, но сигурни заплати, пенсии и обезщетения, контрол върху цените на основните потребителски стоки, безплатно образование и здравеопазване и практически безплатни, макар и винаги оскъдни, жилища. За поддържане на минимален жизнен стандарт от Запада се внасят големи количества зърно и различни потребителски стоки. Тъй като основният съветски износ - главно петрол, газ, дървен материал, злато, диаманти и въоръжение - не осигуряваше достатъчно твърда валута, съветският външен дълг достигна 6 милиарда долара до 1976 г. и продължи да расте бързо.
Периодът на колапс. През 1985 г. М. С. Горбачов става генерален секретар на ЦК на КПСС. Той зае този пост с пълното съзнание за необходимостта от радикални икономически реформи, които стартира под лозунга на "перестройка и ускорение". За повишаване на производителността на труда – т.е. да използва най-бързия начин за осигуряване на икономически растеж - той разреши увеличение на заплатите и ограничи продажбата на водка с надеждата да спре общото пиянство на населението. Приходите от продажбата на водка обаче бяха основният източник на държавни доходи. Загубата на този доход и по-високите заплати увеличиха бюджетния дефицит и увеличиха инфлацията. Освен това забраната за продажба на водка съживи нелегалната търговия с лунна светлина; употребата на наркотици рязко се е увеличила. През 1986 г. икономиката преживя ужасен шок след експлозията в атомната електроцентрала в Чернобил, която доведе до радиоактивно замърсяване на големи територии в Украйна, Беларус и Русия. До 1989-1990 г. икономиката на Съветския съюз беше тясно свързана чрез Съвета за икономическа взаимопомощ (СИВ) с икономиките на България, Полша, Чехословакия, Германската демократична република (ГДР), Унгария, Румъния, Монголия, Куба и др. Виетнам. За всички тези страни СССР беше основният източник на нефт, газ и промишлени суровини, а в замяна получаваше от тях машиностроителна продукция, потребителски стоки и селскостопански продукти. Обединението на Германия в средата на 1990 г. доведе до разпадането на СИВ. През август 1990 г. всички вече разбират, че радикалните реформи, насочени към насърчаване на частната инициатива, са неизбежни. Горбачов и неговият основен политически опонент, президентът на РСФСР Б. Н. Елцин, съвместно представиха 500-дневната програма за структурна реформа, разработена от икономистите С. С. Шаталин и Г. А. Явлински, която включва освобождаване от държавен контрол и приватизация на по-голямата част от националната икономика по организиран начин , без да намалява стандарта на живот на населението. Въпреки това, за да избегне конфронтация с апарата на централната планова система, Горбачов отказва да обсъжда програмата и нейното прилагане на практика. В началото на 1991 г. правителството се опита да овладее инфлацията, като ограничи паричното предлагане, но огромният бюджетен дефицит продължи да се разширява, тъй като съюзните републики отказаха да прехвърлят данъци към центъра. В края на юни 1991 г. Горбачов и президентите на повечето републики се споразумяха да сключат съюзен договор, за да запазят СССР, давайки на републиките нови права и правомощия. Но икономиката вече беше в безнадеждно състояние. Размерът на външния дълг наближаваше 70 милиарда долара, производството намаляваше с почти 20% годишно, а инфлацията надхвърляше 100% годишно. Емиграцията на квалифицирани специалисти надхвърля 100 хиляди души годишно. За да спаси икономиката, съветското ръководство, освен реформи, се нуждаеше от сериозна финансова помощ от западните сили. На юлска среща на лидерите на седемте водещи индустриализирани страни Горбачов се обърна към тях за помощ, но не намери отговор.
КУЛТУРА
Ръководството на СССР отдава голямо значение на формирането на нова, съветска култура - "национална по форма, социалистическа по съдържание". Предполагаше се, че министерствата на културата на съюзно и републиканско ниво трябва да подчинят развитието на националната култура на същите идеологически и политически насоки, които доминират във всички сектори на икономическия и социалния живот. Тази задача не беше лесна за справяне в многонационална държава с повече от 100 езика. Създавайки национално-държавни формации за мнозинството от народите на страната, партийното ръководство стимулира развитието на националните култури в правилната посока; през 1977 г. например на грузински са издадени 2500 книги в тираж 17,7 милиона екземпляра. и 2200 книги на узбекски с тираж 35,7 милиона копия. Подобно положение имаше и в други съюзни и автономни републики. Поради липсата на културни традиции повечето от книгите са преводи от други езици, главно от руски. Задачата на съветския режим в областта на културата след октомври се разбира по различен начин от двете враждуващи групи идеолози. Първият, който се смяташе за инициатор на всеобщо и цялостно обновление на живота, изискваше решително скъсване с културата на "стария свят" и създаване на нова, пролетарска култура. Най-видният проповедник на идейното и художествено новаторство е поетът футурист Владимир Маяковски (1893-1930), един от лидерите на авангардната литературна група "Лев фронт" (ЛЕФ). Техните опоненти, които бяха наречени "съпътници", смятаха, че идеологическото обновление не противоречи на продължаването на напредналите традиции на руската и световна култура. Вдъхновител на привържениците на пролетарската култура и в същото време наставник на "съпътниците" беше писателят Максим Горки (А. М. Пешков, 1868-1936), придобил слава в предреволюционна Русия. През 30-те години партията и държавата засилват контрола си върху литературата и изкуството чрез създаване на единни общосъюзни творчески организации. След смъртта на Сталин през 1953 г. започва предпазлив и все по-задълбочен анализ на направеното по време на съветския режим за укрепване и развитие на болшевишките културни идеи и последвалото десетилетие става свидетел на брожение във всички сфери на съветския живот. Имената и произведенията на жертвите на идеологически и политически репресии излязоха от пълна забрава, засили се влиянието на чуждестранната литература. Съветската култура започва да се възражда през периода, който обикновено се нарича "размразяване" (1954-1956 г.). Възникват две групи културни дейци - "либерали" и "консерватори", които се представят в различни официални издания.
образование.Съветското ръководство отделя много внимание и средства на образованието. В страна, където повече от две трети от населението не можеше да чете, неграмотността беше практически изкоренена през 30-те години на миналия век чрез няколко масови кампании. През 1966 г. със средно специално, незавършено или завършено висше образование са 80,3 млн. души, или 34% от населението; ако през 1914 г. в Русия учат 10,5 млн. души, то през 1967 г., когато е въведено всеобщото задължително средно образование, - 73,6 млн. През 1989 г. в СССР има 17,2 млн. ученици в детски ясли и градини, 39,7 млн. начални и 9,8 млн. милиона ученици в средните училища. В зависимост от решенията на ръководството на страната, момчетата и момичетата учеха в средните училища или заедно, или поотделно, или 10 години, или 11. Екипът от ученици, почти изцяло обхванат от пионерските и комсомолските организации, трябваше да контролира напредъка и поведението на всеки по всеки възможен начин. През 1989 г. имаше 5,2 милиона редовни студенти в съветските университети и няколко милиона студенти, обучаващи се в задочно или вечерно отделение. Първата академична степен след завършването е степента на кандидата на науките. За да го получите, е необходимо да имате висше образование, да придобиете известен трудов стаж или да завършите висше образование и да защитите дисертация по специалността си. Най-високата научна степен доктор на науките обикновено се постига едва след 15-20 години професионална работа и при наличие на голям брой публикувани научни трудове.
Наука и академични институции.В Съветския съюз е постигнат значителен напредък в някои естествени науки и военна техника. Това се случи въпреки идеологическия натиск на партийната бюрокрация, която забрани и премахна цели клонове на науката като кибернетиката и генетиката. След Втората световна война държавата насочва най-добрите умове към развитието на ядрената физика и приложната математика и техните практически приложения. Физиците и учените в областта на космическите ракети могат да разчитат на щедра финансова подкрепа за работата си. Русия традиционно произвежда отлични учени-теоретици и тази традиция продължи в Съветския съюз. Интензивна и многостранна изследователска дейност беше осигурена от мрежа от изследователски институти, които бяха част от Академията на науките на СССР и академиите на съюзните републики, обхващащи всички области на знанието - както естествените, така и хуманитарните науки.
Традиции и празници.Една от първите задачи на съветското ръководство е премахването на старите празници, главно църковните, и въвеждането на революционни празници. Отначало дори неделя и Нова година бяха отменени. Основните съветски революционни празници бяха 7 ноември - празникът на Октомврийската революция от 1917 г. и 1 май - денят на международната солидарност на работниците. И двамата се празнуваха два дни. Във всички градове на страната бяха организирани масови демонстрации, а в големите административни центрове бяха проведени военни паради; най-голям и впечатляващ беше парадът в Москва на Червения площад. Виж отдолу

През 1913 г. бъдещият ръководител на първата социалистическа държава В.И. Ленин, който е унитарист като Маркс и Енгелс, пише, че една централизирана голяма държава „е огромна историческа стъпка напред от средновековната фрагментация към бъдещото социалистическо единство на всички страни“. В периода от февруари до октомври 1917 г. вековното държавно единство на Русия се разпада - на нейна територия възникват редица буржоазно-националистически правителства (Централната Рада в Украйна, казашки кръгове на Дон, Терек и Оренбург, Курултай в Крим, националните съвети в Закавказието и балтийските държави и др.), стремейки се да се изолират от традиционния център. Заплахата от рязко намаляване на територията на социалистическата пролетарска държава, загубата на надежди за ранна световна революция принуди лидера на партията, която дойде на власт в Русия, да преразгледа гледната си точка за нейното държавно устройство - той стана яростен привърженик на федерализма, но в етапа на прехода "към пълното единство". Лозунгът за „единна и неделима Русия“, изповядван от лидерите на бялото движение, се противопостави на принципа за правото на всички нации на самоопределение, което привлече лидерите на националните движения ...

Конституцията на RSFSR от 1918 г. обаче е крачка назад от истинската федерация, тъй като тя само декларира формата на държавното устройство на Русия (дори не предвижда представителството на бъдещите членове на федерацията в органите на център), всъщност провъзгласява унитарна държава, създадена отгоре по инициатива на управляващата партия чрез присъединяване към завладените по време на Гражданската война територии. Разделението на правомощията между федералните и местните органи в Руската федерация се основава на принципите на изключителната компетентност на първия и остатъчната - на втория ...

Първите вътрешноруските национални граници се появяват в края на 1918 г. - началото на 1919 г. с образуването на Трудовата община на Поволжския германски регион и Башкирската автономна съветска социалистическа република, в края на 1922 г. в РСФСР вече има 19 автономни републики и области , както и 2 трудови комуни създадени на национален принцип. Национално-държавните образувания съжителстват с административно-териториални единици, като и двете имат много слабо изразена самостоятелност.

Руската федерация, според плана на нейните основатели, трябваше да се превърне в модел на по-голяма социалистическа държава, позволяваща възстановяването на Руската империя, чието разпадане по време на революцията и „триумфалното шествие“ на съветската власт не можаха да се избягват. До средата на 1918 г. само две републики съществуват като независими държави - РСФСР и Украйна, след това Беларуската република, три републики в балтийските държави, три в Закавказието ...

От първите дни на тяхното съществуване РСФСР, сама нуждаеща се от най-необходимото, им оказва помощ в различни сфери на обществения живот. Армиите на независимите републики бяха снабдени от Народния комисариат (Народен комисариат) по военните въпроси на РСФСР. С декрет на Всеруския централен изпълнителен комитет от 1 юни 1919 г. „За обединението на социалистическите републики на Русия, Украйна, Латвия, Литва, Беларус за борба срещу световния империализъм“ се оформя военен съюз. Армиите на всички републики бяха обединени в една армия на РСФСР, военното командване, управлението на железниците, комуникациите и финансите бяха обединени. Паричната система на всички републики се основаваше на руската рубла, РСФСР пое техните разходи за поддържане на държавния апарат, армии и за изграждане на икономиката. Републиките получиха от нея промишлени и селскостопански продукти, храна и друга помощ. Съюзът, заедно с други фактори, помогна на всички републики да излязат от войната ...

С течение на времето държавният апарат на всички републики започна да се изгражда по подобие на РСФСР, в Москва се появиха техните пълномощни представителства, които имаха право да влизат от името на своите правителства с представителства и петиции до Всеруската централна изпълнителна власт. Комитета, Съвета на народните комисари (Совнарком), народните комисариати на РСФСР, да информират властите на своята република за най-важните събития в РСФСР, а властите на последната за състоянието на икономиката и нуждите на техните република. На територията на републиките имаше апарат от упълномощени представители на някои народни комисариати на RSFSR, митническите бариери бяха постепенно преодолени и граничните постове бяха премахнати.

След вдигането на блокадата на Антантата РСФСР сключва търговски споразумения с Англия, Италия, Норвегия и Украйна с Австрия, Чехословакия и други държави. През март 1921 г. съвместна делегация на РСФСР и Украйна сключва споразумение с Полша. През януари 1922 г. от името на организаторите на Генуезката конференция италианското правителство кани от всички републики за участие в нея само РСФСР. През февруари 1922 г. по инициатива на Руската федерация девет републики подписаха протокол, който я упълномощава да представлява и защитава общите им интереси, да сключва и подписва договори с чужди държави от тяхно име. Така военните, двустранните военно-икономически договори бяха допълнени с дипломатическо споразумение. Следващата стъпка беше формирането на политически съюз.

ЧЕТИРИ РЕПУБЛИКИ ВМЕСТО ЕДНА ИМПЕРИЯ

>

До 1922 г. на територията на бившата Руска империя са се образували 6 републики: РСФСР, Украинска ССР, Белоруска ССР, Азербайджанска ССР, Арменска ССР и Грузинска ССР. Между тях от самото начало съществува тясно сътрудничество, което се дължи на общата историческа съдба. През годините на гражданската война се сформира военно-икономически съюз, а по време на Генуезката конференция през 1922 г. – дипломатически. Обединението беше улеснено и от общата цел, поставена от правителствата на републиките - изграждането на социализма на територията, намираща се "в капиталистическа среда".

През март 1922 г. Азербайджанската, Арменската и Грузинската ССР се обединяват в Закавказката съветска федеративна социалистическа република. През декември 1922 г. Първият Закавказки конгрес на Съветите се обърна към Президиума на Всеруския централен изпълнителен комитет с предложение за свикване на единен конгрес на Съветите и обсъждане на въпроса за създаване на съюз на съветските републики. Същите решения бяха взети от Всеукраинския и Всебелоруския конгрес на Съветите.

НЕ БЕШЕ В СТИЛ СТАЛИН

>

Нямаше консенсус относно принципите за създаване на съюзна държава. Сред редица предложения се откроиха две: включването на други съветски републики в РСФСР на базата на автономия (предложение) и създаването на федерация на републиките с равни права. Проект I.V. Сталин „За отношенията на РСФСР с независимите републики“ е одобрен от Централния комитет на комунистическите партии на Азербайджан и Армения. Пленумът на Централния комитет на Комунистическата партия на Грузия го призна за преждевременен, а Централният комитет на Комунистическата партия на Беларус се изказа в полза на запазването на съществуващите договорни отношения между БССР и РСФСР. Украинските болшевики се въздържаха от обсъждане на сталинския проект. Въпреки това планът за автономизация е одобрен на заседание на комисията на Централния комитет на RCP (b) на 23-24 септември 1922 г.

В И. Ленин, който не участва в обсъждането на проекта, след като прочете представените му материали, отхвърли идеята за автономизация и се изказа в полза на формирането на съюз на републиките. Той смята Съветската социалистическа федерация за най-приемливата форма на управление за многонационална страна.

НАЦИОНАЛ-ЛИБЕРАЛИЗЪМ НА ИЛИЧ

>

На 5-6 октомври 1922 г. Пленумът на ЦК на РКП (б) приема плана на В.И. Ленин обаче това не води до прекратяване на борбата в партията по въпросите на националната политика. Въпреки че проектът за "автономизация" беше отхвърлен, той все пак се радваше на известна подкрепа от редица висши служители както в центъра, така и по места. И.В. Сталин и Л.Б. Каменев беше призован да прояви твърдост срещу „националния либерализъм“ на Илич и всъщност да се откаже от предишната версия.

В същото време се засилват сепаратистките тенденции в републиките, които се изразиха в т. нар. „грузински инцидент“, когато партийните лидери на Грузия поискаха тя да бъде включена в бъдещата държава като самостоятелна република, а не като част от на Закавказката федерация. В отговор на това ръководителят на Закавказкия регионален комитет Г.К. Орджоникидзе беше бесен и ги нарече "шовинистична гнилост", а когато един от членовете на ЦК на Комунистическата партия на Грузия го нарече "магарето на Сталин", той също го удари здраво. В знак на протест срещу натиска на Москва целият Централен комитет на Комунистическата партия на Грузия подаде оставка.

Комисия с председател Ф.Е. Дзержински, създаден в Москва за разследване на този „инцидент“, оправдава действията на Г.К. Орджоникидзе и осъди грузинския ЦК. Това решение предизвика възмущението на V.I. Ленин. Тук трябва да припомним, че през октомври 1922 г., след боледуване, въпреки че започва работа, той все още не може да контролира напълно ситуацията поради здравословни причини. В деня на образуването на СССР, прикован към леглото, той диктува писмото си „По въпроса за националностите или автономизацията“, което започва с думите: „Изглежда съм много виновен пред работниците на Русия, че не се намесих енергично и достатъчно остро в прословутия въпрос за автономизацията, официално наричан, изглежда, въпросът за съюза на съветските социалистически републики.

СПОРАЗУМЕНИЕ ЗА СЪЮЗ (ЕДИН СЪЮЗ ВМЕСТО ЧЕТИРИ РЕПУБЛИКИ)

>

СПОРАЗУМЕНИЕ ЗА СЪЗДАВАНЕ НА СЪЮЗА НА СЪВЕТСКИТЕ СОЦИАЛИСТИЧЕСКИ РЕПУБЛИКИ

Руската социалистическа федеративна съветска република (РСФСР), Украинската социалистическа съветска република (Украинска ССР), Белоруската социалистическа съветска република (БССР) и Закавказката социалистическа федеративна съветска република (ЗССР - Грузия, Азербайджан и Армения) сключват този съюзен договор за обединение в една съюзна държава - Съюз на съветските социалистически републики...

1. Юрисдикцията на Съюза на съветските социалистически републики, представлявана от неговите върховни органи, е:

а) представителство на Съюза в международните отношения;

б) промяна на външните граници на Съюза;

в) сключване на споразумения за приемане на нови републики в Съюза;

г) обявяване на война и сключване на мир;

д) сключване на външни държавни заеми;

е) ратификация на международни договори;

ж) създаване на системи за външна и вътрешна търговия;

з) създаване на основите и общия план за цялото национално стопанство на Съюза, както и сключване на концесионни договори;

и) регулиране на транспорта и пощенско-телеграфното дело;

й) създаване на основите за организиране на въоръжените сили на Съюза на съветските социалистически републики;

к) одобряване на единния държавен бюджет на Съюза на съветските социалистически републики, създаването на парична, парична и кредитна система, както и система от общосъюзни, републикански и местни данъци;

л) установяване на общи принципи за управление на земята и използването на земята, както и използването на недрата, горите и водите на цялата територия на Съюза;

м) общо законодателство на съюза относно презаселването;

o) установяване на основите на съдебната власт и съдебните процедури, както и гражданското и наказателното съюзно законодателство;

о) установяване на основни трудови закони;

п) установяване на общите принципи на народното образование;

в) установяването на общи мерки в областта на опазването на общественото здраве;

с) установяване на система от мерки и теглилки;

т) организиране на общосъюзна статистика;

у) основното законодателство в областта на съюзното гражданство във връзка с правата на чужденците;

ф) право на обща амнистия;

v) отмяна на решенията на конгресите на Съветите, Централните изпълнителни комитети и Съветите на народните комисари на съюзните републики, които нарушават Съюзния договор.

2. Върховният орган на Съюза на съветските социалистически републики е Конгресът на Съветите на Съюза на съветските социалистически републики, а в периодите между конгресите - Централният изпълнителен комитет на Съюза на съветските социалистически републики.

3. Конгресът на Съветите Съюзът на съветските социалистически републики се състои от представители на градските съвети в размер на 1 депутат на 25 000 избиратели и представители на провинциалните конгреси на Съветите в размер на 1 депутат на 125 000 жители.

4. Делегатите на Конгреса на Съветите на Съюза на съветските социалистически републики се избират на областните конгреси на Съветите.

… единадесет. Изпълнителният орган на Централния изпълнителен комитет на Съюза е Съветът на народните комисари на Съюза на съветските социалистически републики (Съветът на народните комисари на Съюза), избран от Централния изпълнителен комитет на Съюза за срока на последния, състояща се от:

председател на Съвета на народните комисари на Съюза,

вицепрезиденти,

народен комисар на външните работи,

народен комисар по военните и военноморските въпроси,

народен комисар по външната търговия,

народен комисар по съобщенията,

народен комисар по пощите и телеграфите,

Народен комисар на работническо-селския инспекторат.

председател на Висшия съвет на народното стопанство,

народен комисар на труда,

народен комисар по храните,

народен комисар на финансите.

…13. Декретите и постановленията на Съвета на народните комисари на Съюза на съветските социалистически републики са задължителни за всички съюзни републики и се изпълняват непосредствено на цялата територия на Съюза.

… 22. Съюзът на съветските социалистически републики има свое знаме, герб и държавен печат.

23. Столицата на Съюза на съветските социалистически републики е град Москва.

… 26. Всяка от съюзните републики си запазва правото свободно да се отдели от Съюза.

Конгресите на Съветите в документи. 1917-1936 г. том III. М., 1960

1917 г., нощта на 26 срещу 27 октомври.Избран от II Всеруски конгрес на Съветите за ръководител на съветското правителство - председател на Съвета на народните комисари.

1918 г., началото на юли. 5-ият Всеруски конгрес на Съветите приема Конституцията на РСФСР, която изяснява статута на поста председател на Съвета на народните комисари, който е зает от В. И. Ленин. 30 ноември.На пленарното заседание на Всеруския централен изпълнителен комитет на работническите, войнишките и селските депутати се одобрява Съветът за отбрана на работниците и селяните, на Съвета се предоставят пълни права по въпроса за мобилизирането на силите и средствата. на страната за нейната отбрана. В. И. Ленин е одобрен за председател на Съвета.

1920, април.Съветът за отбрана на работниците и селяните се трансформира в Съвет на труда и отбраната (СТО) на РСФСР под председателството на В. И. Ленин.

1923 г., 6 юли.Сесията на Централния изпълнителен комитет избира В. И. Ленин за председател на Съвета на народните комисари на СССР. 7 юлиСесията на Всеруския централен изпълнителен комитет на РСФСР избира В. И. Ленин за председател на Съвета на народните комисари на РСФСР. 17 юли.Създава се Съветът по труда и отбраната към Съвета на народните комисари на СССР под председателството на В. И. Ленин.

Създаването на СССР беше, според много историци, доста болезнено. Страната наскоро приключи Гражданската война, чиито последици бяха доста тежки. Много остро се постави въпросът за формирането на единно административно-териториално устройство.

По това време RSFSR заема около 92% от цялата територия на държавата. Населението на тази територия впоследствие възлиза на около 70% от СССР. Останалите осем процента от територията са заети от републиките Беларус, Украйна, както и Закавказката федерация, която през 22-ра година обедини Армения, Грузия и Азербайджан. Освен това в източната част на държавата се формира Администрацията му се извършва от Чита. По това време имаше две републики: Бухара и Хорезм.

Предпоставки за създаване на СССР

Страната тежко преживяваше последствията.Създаването на СССР щеше да позволи да се натрупат и насочат наличните ресурси към възстановяването на държавата. Това от своя страна би допринесло за развитието на икономиката, националните и културни връзки. Освен това създаването на СССР би позволило да започнем да се отърваваме от недостатъците в развитието на редица републики. Трябва да се има предвид, че територията на държавата е била заобиколена от различни страни, често враждебни. Този факт оказа важно влияние върху обединението на републиките.

История на създаването на СССР

За да концентрират ресурси и да засилят централизацията на контролния механизъм по време на Гражданската война през юни 1919 г. Украйна, РСФСР и Беларус се обединяват в съюз. Така стана възможно обединяването на всички въоръжени сили и въвеждането на централизирано командване. В същото време бяха представени делегати от всяка република на държавните органи.

В същото време споразумението за обединяването на тези републики в съюз предвиждаше преподчинение на отделни републикански отрасли на транспорта, финансите и промишлеността на съответните народни комисариати. Новото държавно образувание остава в историята под името "съглашна федерация". Особеността на тази асоциация беше, че руските ръководни органи започнаха да функционират като единствени представители на върховната власт, а републиканските комунистически партии бяха включени в RCP (b) като просто регионални партийни организации.

Скоро започнаха разногласия между московския контролен център и републиките. В резултат на сливането последните бяха лишени от възможността да вземат решения самостоятелно. В същото време официално беше обявена независимостта на републиките в областта на управлението.

Предпоставките за възникването и развитието на конфликта са несигурността на границите на централната и републиканската власт. Освен това саботажът често е провокиран от решения в икономическата сфера, приети от централните власти и не срещащи разбиране от републиканските власти.

В резултат на това, за да се промени фундаментално ситуацията, беше създадена комисия, която включваше представители на републиките. Куйбишев става негов председател. На Сталин е поверено разработването на проект за автономия на републиките.

До средата на 22-ра година се образуват шест републики: руска, грузинска, арменска, азербайджанска, беларуска, украинска. През май 1922 г. е създадена комисия „за изясняване на отношенията между Украйна и Русия“. Впоследствие този въпрос беше разгледан във връзка с други републики.

Създаването на СССР, според редица изследователи, има благоприятен ефект върху развитието на различни сфери на живота (здравеопазване, култура, образование и др.). Новата държава обединява около 185 народа и народности. Процесът на обединение в многонационална държава не противоречи на интересите на народите, населяващи територията на страната. Консолидацията даде възможност на младата сила да заеме едно от водещите места в глобалното геополитическо пространство.

Руснаците се впрягат дълго, но вървят бързо

Уинстън Чърчил

СССР (съюзът на съветските социалистически републики) тази форма на държавност замени Руската империя. Страната започва да се управлява от пролетариата, който постига това право чрез провеждането на Октомврийската революция, която не е нищо повече от въоръжен преврат в страната, затънала във вътрешните и външни проблеми. Не последната роля в това състояние на нещата изигра Николай 2, който всъщност доведе страната до състояние на колапс.

Държавно образование

>

Образуването на СССР става на 7 ноември 1917 г. по нов стил. Именно на този ден се състоя Октомврийската революция, която свали Временното правителство и плодовете на Февруарската революция, провъзгласявайки лозунга, че властта трябва да принадлежи на работниците. Така се образува СССР, Съюзът на съветските социалистически републики. Изключително трудно е недвусмислено да се оцени съветският период в историята на Русия, тъй като той беше много противоречив. Без съмнение можем да кажем, че по това време имаше както положителни, така и отрицателни моменти.

Столици

>

Първоначално столицата на СССР е Петроград, в който всъщност се случва революцията, довела болшевиките на власт. Първоначално нямаше въпрос за преместване на столицата, тъй като новото правителство беше твърде слабо, но по-късно беше взето това решение. В резултат на това столицата на Съюза на съветските социалистически републики е преместена в Москва. Това е доста символично, тъй като създаването на империята се дължи на преместването на столицата в Петроград от Москва.

Фактът на прехвърлянето на столицата в Москва днес е свързан с икономика, политика, символика и много други. Всъщност всичко е много по-просто. Премествайки столицата, болшевиките се спасяват от други претенденти за власт в гражданска война.

Държавни лидери

>

Основите на мощта и просперитета на СССР са свързани с факта, че в страната имаше относителна стабилност в ръководството. Имаше ясна единна линия на партията и лидери, които дълго време бяха начело на държавата. Интересно е, че колкото повече се приближаваше страната към колапса, толкова по-често се сменяха генералните секретари. В началото на 80-те години започна скок: Андропов, Устинов, Черненко, Горбачов - страната нямаше време да свикне с един лидер, когато на негово място се появи друг.

Общият списък на лидерите е както следва:

• Ленин. Вожд на световния пролетариат. Един от идейните вдъхновители и реализатори на Октомврийската революция. Положи основите на държавата.
• Сталин. Една от най-противоречивите исторически личности. С цялата негативност, която либералната преса излива върху този човек, факт е, че Сталин вдигна индустрията от колене, Сталин подготви СССР за война, Сталин започна активно да развива социалистическа държава.
• Хрушчов. Получил власт след убийството на Сталин, развил страната и успял да устои адекватно на САЩ в Студената война.
• Брежнев. Епохата на неговото управление се нарича епоха на стагнация. Мнозина погрешно свързват това с икономиката, но там нямаше стагнация - всички показатели растяха. Имаше застой в партията, която се разлагаше.
• Андропов, Черненко. Те всъщност нищо не направиха, те тласнаха държавата към колапс.
• Горбачов. Първият и последният президент на СССР. Днес му бесят всички кучета, обвинявайки го в разпадането на Съветския съюз, но основната му вина беше, че се страхуваше да предприеме активни действия срещу Елцин и неговите поддръжници, които всъщност организираха заговор и държавен преврат.

Интересен е и друг факт - най-добрите владетели са тези, които са заварили времето на революция и война. Същото важи и за партийните лидери. Тези хора разбираха стойността на социалистическата държава, значението и сложността на нейното съществуване. Щом дойдоха на власт хора, които не бяха виждали война, още по-малко революция, всичко се разпадна.

Формиране и постижения

>

Съюзът на съветските социалистически републики започва създаването си с Червения терор. Това е тъжна страница в историята на Русия, огромен брой хора бяха убити от болшевиките, които се стремяха да укрепят властта си. Лидерите на болшевишката партия, осъзнавайки, че могат да запазят властта само със сила, убиха всички, които по някакъв начин биха могли да се намесят във формирането на новия режим. Възмутително е, че болшевиките като първи народни комисари и народна полиция, т.е. тези хора, които трябваше да пазят реда, бяха вербувани от крадци, убийци, бездомници и т.н. С една дума, всички онези, които бяха нежелателни в Руската империя и се опитваха по всякакъв начин да отмъстят на всички, които по някакъв начин бяха свързани с нея. Апогеят на тези зверства беше убийството на кралското семейство.

След формирането на новата система, СССР, начело до 1924г Ленин В.И.получи нов лидер. Те станаха Йосиф Сталин. Неговият контрол стана възможен, след като спечели битката за власт с Троцки. По време на управлението на Сталин промишлеността и селското стопанство започват да се развиват с огромни темпове. Знаейки за нарастващата мощ на нацистка Германия, Сталин обръща голямо внимание на развитието на отбранителния комплекс на страната. В периода от 22 юни 1941 г. до 9 май 1945 г. Съюзът на съветските социалистически републики е въвлечен в кръвопролитна война с Германия, от която излиза победител. Великата отечествена война струва милиони жертви на съветската държава, но това е единственият начин да се запази свободата и независимостта на страната. Следвоенните години бяха трудни за страната: глад, бедност и необуздан бандитизъм. Сталин въведе ред в страната с твърда ръка.

Международна позиция

>

След смъртта на Сталин и до разпадането на СССР Съюзът на съветските социалистически републики се развива динамично, преодолявайки огромен брой трудности и препятствия. СССР участва в надпреварата във въоръжаването на САЩ, която продължава и до днес. Именно тази надпревара можеше да стане фатална за цялото човечество, тъй като в резултат на това и двете страни бяха в постоянна конфронтация. Този период от историята е известен като Студената война. Само благоразумието на ръководството на двете страни успя да запази планетата от нова война. И тази война, като се вземе предвид фактът, че и двете нации вече бяха ядрени по това време, може да стане фатална за целия свят.

Космическата програма на страната стои встрани от цялото развитие на СССР. Това беше съветският гражданин, който пръв излетя в космоса. Беше Юрий Алексеевич Гагарин. Съединените щати отговориха на този пилотиран космически полет с първия си пилотиран полет до Луната. Но съветският полет в космоса, за разлика от американския полет до Луната, не повдига толкова много въпроси и експертите нямат сянка на съмнение, че този полет наистина се е състоял.

Население на страната

>

Всяко десетилетие съветската страна показва нарастване на населението. И това въпреки многомилионните жертви на Втората световна война. Ключът към увеличаване на раждаемостта бяха социалните гаранции на държавата. Диаграмата по-долу показва данни за населението на СССР като цяло и RSFSR в частност.

Трябва да обърнете внимание и на динамиката на градското развитие. Съветският съюз се превръща в индустриална, индустриална страна, чието население постепенно се премества от селата към градовете.

По времето, когато се формира СССР, в Русия имаше над 2 милиона града (Москва и Санкт Петербург). По времето, когато страната се разпадна, вече имаше 12 такива града: Москва, Ленинград, Новосибирск, Екатеринбург, Нижни Новгород, Самара, Омск, Казан, Челябинск, Ростов на Дон, Уфа и Перм. Съюзните републики също имаха градове с милион жители: Киев, Ташкент, Баку, Харков, Тбилиси, Ереван, Днепропетровск, Одеса, Донецк.

Карта на СССР

>

Съюзът на съветските социалистически републики се разпадна през 1991 г., когато лидерите на съветските републики обявиха отделянето си от СССР в бялата гора. Така всички републики придобиха независимост и самодостатъчност. Мнението на съветския народ не беше взето под внимание. Референдумът, проведен точно преди разпадането на СССР, показа, че огромното мнозинство от хората са заявили, че Съюзът на съветските социалистически републики трябва да бъде запазен. Шепа хора начело с председателя на ЦК на КПСС М. С. Горбачов решават съдбата на страната и народа. Именно това решение хвърли Русия в суровата реалност на "деветдесетте години". Така се ражда Руската федерация. По-долу има карта на Съюза на съветските социалистически републики.

Икономика

>

Икономиката на СССР беше уникална. За първи път на света беше демонстрирана система, в която фокусът не е върху печалбата, а върху обществените блага и стимулите за служителите. Като цяло икономиката на Съветския съюз може да бъде разделена на 3 етапа:

1. Преди Сталин. Тук не говорим за никаква икономика – революцията току-що заглъхна в страната, има война. Никой не мислеше сериозно за икономическото развитие, болшевиките държаха властта.
2. Сталинистки модел на икономиката. Сталин реализира уникална идея за икономиката, която направи възможно издигането на СССР до нивото на водещите страни в света. Същността на неговия подход е тотален труд и правилната „пирамида на разпределение на средствата“. Правилно разпределение на средствата - когато работниците получават не по-малко от мениджърите. Освен това основата на заплатата са бонуси за постигане на резултати и бонуси за иновации. Същността на такива бонуси е следната - 90% се получават от самия служител, а 10% се разделят между екипа, магазина и шефовете. Но самият работник получи основните пари. Затова имаше желание за работа.
3. След Сталин. След смъртта на Сталин Хрушчов обръща пирамидата на икономиката, след което започва рецесия и постепенно намаляване на темповете на растеж. При Хрушчов и след него се формира почти капиталистически модел, когато мениджърите получават много повече работници, особено под формата на бонуси. Бонусите вече бяха разделени по различен начин: 90% за шефа и 10% за всички останали.

Съветската икономика е уникална, защото преди войната тя всъщност успя да възкръсне от пепелта след гражданската война и революцията и това се случи само за 10-12 години. Затова, когато днес икономисти от различни страни и журналисти казват, че е невъзможно да се промени икономиката за 1 изборен мандат (5 години), те просто не познават историята. Две сталински петилетки превърнаха СССР в модерна сила, която имаше основа за развитие. Освен това основата на всичко това беше положена през 2-3 години от първата петилетка.

Също така предлагам да разгледате графиката по-долу, която представя данни за средногодишния ръст на икономиката като процент. Всичко, за което говорихме по-горе, е отразено в тази диаграма.

съюзни републики

>

Новият период от развитието на страната се дължи на факта, че в рамките на една държава на СССР съществуват няколко републики. Така Съюзът на съветските социалистически републики имаше следния състав: Руска ССР, Украинска ССР, Белоруска ССР, Молдовска ССР, Узбекска ССР, Казахска ССР, Грузинска ССР, Азербайджанска ССР, Литовска ССР, Латвийска ССР, Киргизка ССР, Таджикска ССР, Арменска ССР, Туркменска ССР, Естонска ССР.

История на Съюза на съветските социалистически републики- държава, съществувала от 1922 до 1991 г. в Европа и Азия. СССР заемаше 1/6 от населената земя и беше най-голямата държава в света по площ на територията, преди това заета от Руската империя, без Финландия, част от Полското кралство и някои други територии, но с Галиция, Закарпатие, част от Прусия, Северна Буковина, Южен Сахалин и Курилските острови.

заден план

>

Февруарска революция

>

„Разложението на имперска Русия започна отдавна. По времето на революцията старият режим се е разпаднал напълно, изтощен и изтощен. Войната сложи край на процеса на разлагане. Не може дори да се каже, че Февруарската революция свали монархията в Русия, самата монархия падна, никой не я защити ... Болшевизмът, дълго подготвян от Ленин, се оказа единствената сила, която, от една страна, можеше да завърши разграждане на старото и, от друга страна, организиране на новото ” (Николай Бердяев).

Октомврийска революция

>

След Февруарската революция от 1917 г. новото революционно временно правителство не успя да възстанови реда в страната, което доведе до увеличаване на политическия хаос, в резултат на което болшевишката партия под ръководството на Владимир Ленин, в съюз с левицата Есери и анархисти, завзели властта в Русия (Октомврийска революция 1917 г.). За върховен орган на властта са провъзгласени Съветите на работническите, войнишките и селските депутати. Изпълнителната власт се упражняваше от народни комисари. Реформите на съветското правителство се състоят главно в прекратяване на войната (Декрет за мира) и прехвърляне на земите на земевладелците на селяни (Декрет за земята).

Гражданска война

>

Разпускането на Учредителното събрание и разцеплението в революционното движение довеждат до гражданска война, в която противниците на болшевиките („белите“) се бият срещу техните поддръжници („червените“) през 1918-1922 г. Тъй като не получи широка подкрепа, бялото движение загуби войната. В страната се установява политическата власт на РКП(б), която постепенно се слива с централизирания държавен апарат.

По време на революцията и гражданската война териториите на Западна Украйна и Западна Беларус са завладени от Полша, която възстановява своята независимост. Бесарабия е анексирана от Румъния. Карската област е завладяна от Турция. Независими държави (Финландия, Латвия, Литва, Естония) са формирани на териториите на провинциите Финландия, Ковно, Вилна, Сувалк, Ливония, Естония и Курландия, които преди това са били част от Русия.

СССР през 1922-1953 г

>

Образуване на СССР

>

На 30 декември 1922 г. РСФСР, заедно с Украйна (Украинска ССР), Беларус (БССР) и републиките на Закавказието (ЗСФСР), образуват Съюз на съветските социалистически републики (СССР).

Партийна борба за власт

>

Всички държавни органи в СССР се контролират от Комунистическата партия (до 1925 г. тя се нарича РКП (б), през 1925-1952 г. - ВКП (б), от 1952 г. - КПСС). Върховният орган на партията беше Централният комитет (ЦК). Постоянните органи на ЦК бяха Политбюро (от 1952 г. - Президиум на ЦК на КПСС), Оргбюро (съществувало до 1952 г.) и Секретариат. Най-важното от тях беше Политбюро. Решенията му се възприемаха като задължителни за изпълнение от всички партийни и държавни органи.

В тази връзка въпросът за властта в страната беше сведен до въпроса за контрола върху Политбюро. Всички членове на Политбюро формално са равни, но до 1924 г. най-авторитетният от тях е В. И. Ленин, който ръководи заседанията на Политбюро. Но от 1922 г. до смъртта си през 1924 г. Ленин е тежко болен и по правило не може да участва в работата на Политбюро.

В края на 1922 г. Политбюро на ЦК на RCP (b), ако не вземете предвид болния В. И. Ленин, се състои от 6 души - И. В. Сталин, Л. Д. Троцки, Г. Е. Зиновиев, Л. Б. Каменев, А. И. Риков и М. П. Томски. От 1922 г. до декември 1925 г. заседанията на Политбюро обикновено се ръководят от Л. Б. Каменев.

Сталин, Зиновиев и Каменев организираха „тройка“, основана на опозиция срещу Троцки, към когото бяха негативно настроени още от гражданската война (търкания между Троцки и Сталин започнаха около защитата на Царицин и между Троцки и Зиновиев относно защитата на Петроград, Каменев подкрепи почти всичко Зиновиев). Томски, като лидер на профсъюзите, имаше отрицателно отношение към Троцки още от т.нар. профсъюзни дискусии.

Троцки започва да се съпротивлява. През октомври 1923 г. той изпраща писмо до Централния комитет и Централната контролна комисия (ЦК) с искане за укрепване на демокрацията в партията. В същото време неговите поддръжници изпратиха т. нар. Политбюро в Политбюро. „Изявление на 46-те“. Тройката тогава показа своята сила, използвайки главно ресурсите на апарата на ЦК, ръководен от Сталин (апаратът на ЦК можеше да влияе върху избора на кандидати за делегати на партийни конгреси и конференции). На XIII конференция на RCP(b) привържениците на Троцки бяха осъдени. Влиянието на Сталин нараства значително.

На 21 януари 1924 г. Ленин умира. Тройката се обедини с Бухарин, А. И. Риков, Томски и В. В. Куйбишев, образувайки в Политбюро (включващо член на Риков и кандидат-член на Куйбишев) т.нар. "седем". По-късно, на Августовския пленум от 1924 г. тази „седморка” дори става официален орган, макар и таен и извънзаконов.

13-ият конгрес на РКП(б) се оказва труден за Сталин. Преди началото на конгреса вдовицата на Ленин Н. К. Крупская предаде писмото до конгреса. Това беше обявено на заседание на Съвета на старейшините (неуставен орган, състоящ се от членове на ЦК и ръководители на местни партийни организации). На тази среща Сталин за първи път обявява своята оставка. Каменев предложи да се реши въпросът чрез гласуване. Мнозинството гласува в подкрепа на запазването на Сталин на поста генерален секретар, само привържениците на Троцки гласуваха против. Тогава беше гласувано предложението документът да се чете на закрити заседания на отделни делегации, докато никой нямаше право да си води бележки и на заседанията на конгреса не можеше да се позовава на „Завета“. Така „Писмото до конгреса” дори не беше споменато в материалите на конгреса. За първи път е обявен от Н. С. Хрушчов на 20-ия конгрес на КПСС през 1956 г. По-късно този факт е използван от опозицията за критика на Сталин и партията (твърди се, че Централният комитет „скрива“ „завета“ на Ленин). Самият Сталин (във връзка с това писмо той няколко пъти повдигна въпроса за оставката си пред пленума на ЦК) отхвърли тези обвинения. Само две седмици след конгреса, където бъдещите жертви на Сталин Зиновиев и Каменев използват цялото си влияние, за да го задържат на поста, Сталин открива огън срещу собствените си съюзници. Първо, той използва печатна грешка („Непмановская“ вместо „НЕПовская“ в цитат от Ленин от Каменев:

В същия доклад Сталин обвинява Зиновиев, без да го назовава, в принципа на "партийната диктатура", изложен на XII конгрес, като тази теза е записана в резолюцията на конгреса и самият Сталин я гласува. Основните съюзници на Сталин в "седемте" бяха Бухарин и Риков.

Ново разцепление се появява в Политбюро през октомври 1925 г., когато Зиновиев, Каменев, Г. Я. Соколников и Крупская представят документ, който критикува партийната линия от "лява" гледна точка. (Зиновиев ръководеше ленинградските комунисти, Каменев - московските, а сред работническата класа на големите градове, които живееха по-зле, отколкото преди Първата световна война, имаше силно недоволство от ниските заплати и растящите цени на селскостопанските продукти, което доведе до търсенето за натиск върху селячеството и особено върху кулаците). "Седем" се разпадна. В този момент Сталин започва да се обединява с "десните" Бухарин-Риков-Томски, които изразяват преди всичко интересите на селячеството. В започналата вътрешнопартийна борба между „десните“ и „левите“ той им предостави силите на партийния апарат, те (а именно Бухарин) действаха като теоретици. „Новото противопоставяне“ на Зиновиев и Каменев е осъдено на XIV конгрес.

По това време се появи теорията за победата на социализма в една страна. Този възглед е развит от Сталин в брошурата „По въпросите на ленинизма“ (1926) и от Бухарин. Те разделиха въпроса за победата на социализма на две части - въпроса за пълната победа на социализма, т.е. възможността за изграждане на социализма и пълната невъзможност за възстановяване на капитализма чрез вътрешни сили, и въпроса за окончателната победа, т.е. , невъзможността за възстановяване поради намесата на западните сили, което би било изключено само чрез установяване на революция на Запад.

Троцки, който не вярваше в социализма в една страна, се присъедини към Зиновиев и Каменев. Така нареченият. Обединена опозиция. Тя е окончателно победена след демонстрация, организирана от привържениците на Троцки на 7 ноември 1927 г. в Ленинград.

От 1925 до 1929 г. контролът върху Политбюро постепенно се концентрира в ръцете на И. В. Сталин, който от 1922 до 1934 г. е генерален секретар на Централния комитет на партията. През 1929 г. Сталин се отървава и от новите си сътрудници: Бухарин - председател на Коминтерна, Риков - председател на Съвета на народните комисари, Томски - лидер на профсъюзите. По този начин Сталин изключва от политическата борба всички онези, които според него биха могли да оспорят неговото ръководство в страната, така че можем да говорим за началото на диктатурата на Сталин през този период.

Нова икономическа политика

>

През 1922-1929 г. държавата прилага Новата икономическа политика (НЕП), икономиката става многоструктурна. След смъртта на Ленин вътрешнополитическата борба се изостря. Йосиф Сталин идва на власт, установява личната си диктатура и унищожава всички свои политически съперници.

С прехода към НЕП се дава тласък на развитието на предприемачеството. Свободата на предприемачеството обаче беше разрешена само до известна степен. В промишлеността частните предприемачи се ограничават главно до производството на потребителски стоки, добива и преработката на определени видове суровини и производството на най-простите инструменти; в търговията - посредничество между дребните стокопроизводители и продажба на стоки от частната промишленост; в транспорта - организиране на местен транспорт на малки пратки.

За да предотврати концентрацията на частен капитал, държавата използва такъв инструмент като данъците. През финансовата 1924/1925 г. данъците поемат от 35 до 52% от общия доход на частните търговци. През първите години на НЕП имаше малко средни и големи частни промишлени предприятия. През 1923/1924 г., като част от цялата лицензирана индустрия (т.е. индустриални предприятия с най-малко 16 работници с механичен двигател и най-малко 30 без двигател), частните предприятия произвеждат само 4,3% от продукцията.

По-голямата част от населението на страната бяха селяни. Те страдаха от диспропорции в съотношението на държавно регулираните цени на промишлените и селскостопанските стоки („ножица на цените“). Селяните, въпреки голямата нужда от промишлени стоки, не можеха да ги закупят поради твърде високи цени. И така, преди войната, за да плати цената на един плуг, селянинът трябваше да продаде 6 пуда жито, а през 1923 г. - 24 пуда; цената на сенокос през същия период се е увеличила от 125 пуда зърно на 544 пуда.През 1923 г., поради намаляване на цените за закупуване на най-важните зърнени култури и прекомерно увеличение на продажните цени на промишлените стоки, възникват трудности с продажба на промишлени стоки.

До февруари 1924 г. става ясно, че селяните отказват да предадат зърно на държавата за съветски знаци. На 2 февруари 1924 г. II конгрес на Съветите на СССР реши да пусне в обращение стабилна валута от общосъюзния модел. Указ на Централния изпълнителен комитет и Съвета на народните комисари на СССР от 5 февруари 1924 г. обявява издаването на държавни съкровищни бонове на СССР. От 14 февруари 1924 г. печатането на съветски знаци е спряно, а от 25 март пускането им в обращение.

Индустриализация

>

XIV конгрес на КПСС (б)) в края на 1925 г. провъзгласи курс към индустриализация на страната. От 1926 г. в СССР започват да се разработват варианти на първия петгодишен план. Народният комисар на финансите на СССР Г. Я. Соколников и други специалисти от неговия отдел (с които са съгласни икономистите Н. Д. Кондратиев и Н. П. Макаров) смятат, че основната задача е да се развие селското стопанство до най-високо ниво. Според тях само на основата на укрепнало и „проспериращо“ селско стопанство, способно да изхрани изобилно населението, могат да се появят условия за разширяване на промишлеността.

Един от плановете, разработен от специалистите на Държавния комитет за планиране на СССР, предвиждаше развитието на всички индустрии, които произвеждат потребителски стоки, и онези средства за производство, нуждата от които е от масов характер. Икономистите на тази тенденция твърдят, че навсякъде по света интензивното индустриално развитие започва именно с тези отрасли.

Индустриализацията, която поради очевидна необходимост започна със създаването на основните отрасли на тежката промишленост, все още не можеше да осигури на пазара стоките, необходими за селото. Снабдяването на града чрез нормалния обмен на стоки е нарушено, данъкът в натура е заменен с пари в брой през 1924 г. Възникна порочен кръг: за да се възстанови балансът, беше необходимо да се ускори индустриализацията, за това беше необходимо да се увеличи притокът на храни, експортни продукти и работна ръка от провинцията, а за това беше необходимо да се увеличи производството на хляб, повишават продаваемостта му, създават в селата нужда от продукти на тежката промишленост (машини). Ситуацията се усложни от унищожаването по време на революцията на основата на стоковото производство на хляб в предреволюционна Русия - големите земевладелски ферми, и беше необходим проект за създаване на нещо, което да ги замени.

Политиката на индустриализация, водена от Сталин, изисква големи средства и оборудване, получени от износа на пшеница и други стоки в чужбина. Заложени бяха големи планове колхозите да предадат селскостопанската си продукция на държавата. Резкият спад в стандарта на живот на селяните и гладът от 1932-33 г. според историците са резултат от тези кампании за снабдяване с зърно. Средният стандарт на живот на населението в селските райони през цялата следваща история на СССР никога не се е върнал към показателите от 1929 г.

Основният въпрос е изборът на метода на индустриализация. Дискусията за това беше трудна и продължителна, а изходът й предопредели същността на държавата и обществото. Липсвайки, за разлика от Русия в началото на века, външни заеми като важен източник на средства, СССР може да се индустриализира само за сметка на вътрешни ресурси. Влиятелна група (член на Политбюро Н. И. Бухарин, председател на Съвета на народните комисари А. И. Риков и председател на Всесъюзния централен съвет на профсъюзите М. П. Томски) защити „щадящия“ вариант за постепенно натрупване на средства чрез продължаване на НЕП-а. Л. Д. Троцки - принудителна версия. Й. В. Сталин отначало застана на гледната точка на Бухарин, но след изключването на Троцки от ЦК на партията в края на 1927 г. той промени позицията си на диаметрално противоположна. Това доведе до решителна победа на привържениците на принудителната индустриализация.

За годините 1928-1940 г., според ЦРУ, средният годишен растеж на брутния национален продукт в СССР възлиза на 6,1%, което е по-ниско от Япония, сравнимо със съответния показател в Германия и е значително по-високо от растежа в най-развитите капиталистически страни, преживяващи "Голямата депресия". В резултат на индустриализацията по промишлено производство СССР излиза на първо място в Европа и на второ място в света, изпреварвайки Англия, Германия, Франция и на второ място след САЩ. Делът на СССР в световното промишлено производство достига почти 10%. Особено рязък скок беше постигнат в развитието на металургията, енергетиката, машиностроенето и химическата промишленост. Всъщност се появиха редица нови индустрии: алуминий, авиация, автомобилостроене, лагери, тракторостроене и танкостроене. Един от най-важните резултати от индустриализацията беше преодоляването на техническата изостаналост и утвърждаването на икономическата независимост на СССР.

Въпросът доколко тези постижения са допринесли за победата във Великата отечествена война остава въпрос на дебат. В съветско време се приема гледната точка, че индустриализацията и предвоенното превъоръжаване играят решаваща роля. Критиците обръщат внимание на факта, че до началото на зимата на 1941 г. е окупирана територията, в която е живяло 42% от населението на СССР преди войната, 63% от въглищата са добивани, 68% от чугуна е претопен , и т.н. Както пише В. Лелчук, „победата не беше изкована с помощта на този мощен потенциал, който беше създаден през годините на ускорена индустриализация. Цифрите обаче говорят сами за себе си. Въпреки факта, че през 1943 г. СССР произвежда само 8,5 милиона тона стомана (в сравнение с 18,3 милиона тона през 1940 г.), докато германската индустрия през тази година произвежда повече от 35 милиона тона (включително заловените в Европа металургични заводи), въпреки огромните щети от германската инвазия, индустрията на СССР успя да произведе много повече оръжия от германската. през 1942 г. СССР изпреварва Германия в производството на танкове с 3,9 пъти, бойни самолети с 1,9 пъти, оръдия от всички видове с 3,1 пъти. В същото време организацията и технологията на производство бяха бързо подобрени: през 1944 г. цената на всички видове военни продукти беше намалена наполовина в сравнение с 1940 г. Рекордното военно производство беше постигнато поради факта, че цялата нова индустрия имаше двойна цел. Суровинната база беше благоразумно разположена отвъд Урал и Сибир, докато предреволюционната промишленост се оказа предимно в окупираните територии. Значителна роля играе евакуацията на промишлеността в районите на Урал, Поволжието, Сибир и Централна Азия. Само през първите три месеца на войната са преместени 1360 големи (главно военни) предприятия.

Въпреки бързата урбанизация, започнала през 1928 г., до края на живота на Сталин по-голямата част от населението все още живее в селски райони, отдалечени от големите индустриални центрове. От друга страна, един от резултатите от индустриализацията е формирането на партиен и трудов елит. При тези обстоятелства промяната в жизнения стандарт през 1928-1952 г. характеризиращ се със следните характеристики (вижте по-долу за подробности):

• Средният стандарт на живот в страната претърпява значителни колебания (особено свързани с първата петилетка и войната), но през 1938 и 1952 г. той е по-висок или почти същият като през 1928 г.
• Най-голямо е повишаването на жизнения стандарт сред партийно-работническия елит.
• Стандартът на живот на огромното мнозинство от селските жители (и следователно на по-голямата част от населението на страната), според различни оценки, не се е подобрил или се е влошил значително.

Сталинистките методи на индустриализация, колективизацията в селата, премахването на частната търговска система доведоха до значително намаляване на потребителския фонд и в резултат на това на стандарта на живот в цялата страна. Бързото нарастване на градското население доведе до влошаване на жилищното положение; ивицата „тюлени“ отново премина, пристигналите от селото работници бяха настанени в бараки. До края на 1929 г. картовата система е разширена за почти всички хранителни продукти, а след това и за промишлени продукти. Но дори и с карти е невъзможно да се набавят необходимите дажби и през 1931 г. са въведени допълнителни "порядки". Беше невъзможно да се купят хранителни стоки, без да се чакат огромни опашки.

По данни на Смоленския партиен архив през 1929 г. в Смоленск един работник е получавал 600 г хляб на ден, членовете на семейството - по 300, мазнини - от 200 г до литър растително масло на месец, 1 килограм захар на месец ; един работник получавал 30-36 метра ситц годишно. В бъдеще ситуацията (до 1935 г.) само се влошава. ГПУ отбеляза остро недоволство сред работниците.

Колективизация

>

От началото на 30-те години се извършва колективизация на селското стопанство - обединяване на всички селски стопанства в централизирани колективни стопанства. До голяма степен премахването на правото на собственост върху земята е следствие от решаването на "класовия въпрос". Освен това, според тогавашните преобладаващи икономически възгледи, големите колективни ферми биха могли да работят по-ефективно поради използването на технологии и разделението на труда.

Колективизацията беше катастрофа за селското стопанство: според официалните данни брутните зърнени реколти са паднали от 733,3 милиона центнера през 1928 г. на 696,7 милиона центнера през 1931-32 г. Добивът на зърно през 1932 г. е 5,7 центнера от хектар срещу 8,2 центнера от хектар през 1913 г. Брутната селскостопанска продукция през 1928 г. е 124% в сравнение с 1913 г., през 1929 г. - 121%, през 1930 г. - 117%, през 1931 г. - 114%, през 1932 г. -107%, през 1933 г.-101% Животновъдството през 1933 г. е 65% от нивото от 1913 г. Но за сметка на селяните събирането на продаваемо зърно, което беше толкова необходимо на страната за индустриализация, се увеличи с 20%.

След прекъсването на зърнените доставки през 1927 г., когато се наложи да се вземат извънредни мерки (твърди цени, затваряне на пазари и дори репресии), и още по-катастрофалната зърнена заготовка от 1928-1929 г. Въпросът трябваше да бъде разрешен спешно. Извънредните мерки по време на поръчките през 1929 г., вече възприемани като нещо напълно ненормално, предизвикват около 1300 бунта. През 1929 г. карти за хляб са въведени във всички градове (през 1928 г. - в някои градове).

Начинът за създаване на земеделие чрез разслоение на селяните беше несъвместим със съветския проект по идеологически причини. Взе се курс за колективизация. Това предполагаше и ликвидирането на кулаците "като класа".

Картите за хляб, зърнени храни и тестени изделия са премахнати от 1 януари 1935 г., а за други (включително нехранителни) стоки от 1 януари 1936 г. Това е придружено от увеличение на заплатите в промишления сектор и още по-голямо увеличение на държавните дирекция цени за всички видове стоки. Коментирайки отмяната на картите, Сталин изрече крилатата фраза, която по-късно стана: „Животът стана по-добър, животът стана по-забавен“.

Като цяло потреблението на глава от населението е нараснало с 22% между 1928 и 1938 г. Този растеж обаче е най-голям сред групата на партийно-работническия елит и не засяга огромното мнозинство от селското население или повече от половината от населението на страната.

Терор и репресии

>

През 20-те години продължават политическите репресии срещу социалистите-революционери и меншевиките, които не се отказват от своите убеждения. Също така бивши благородници бяха подложени на репресии по истински и фалшиви обвинения.

След началото на насилствената колективизация на селското стопанство и ускорената индустриализация в края на 20-те и началото на 30-те години на миналия век, установяването, според някои историци, на диктатурата на Сталин и завършването на създаването на авторитарен режим в СССР през този период, политическите репресии стават масивна.

Репресиите, които продължават до смъртта на Сталин, достигат особено ожесточение през периода на Големия терор от 1937-1938 г., наричан още Ежовщина. През този период стотици хиляди хора са разстреляни и изпратени в лагерите на ГУЛАГ по фалшиви обвинения в политически престъпления.

Външната политика на СССР през 30-те години

>

След идването на Хитлер на власт Сталин драстично променя традиционната съветска политика: ако по-рано тя беше насочена към съюз с Германия срещу Версайската система, а по линия на Коминтерна - към борба срещу социалдемократите като основен враг (теорията за „социал фашизъм“ е личното отношение на Сталин). ), сега тя се състоеше в създаването на система за „колективна сигурност“ като част от СССР и бившите страни от Антантата срещу Германия и съюз на комунистите с всички леви сили срещу фашизма ( тактика на „народния фронт“). Франция и Англия се страхуваха от СССР и се надяваха да "умилостивят" Хитлер, което се прояви в историята на "Мюнхенското споразумение", а по-късно и в провала на преговорите между СССР и Англия, Франция за военно сътрудничество срещу Германия. Веднага след Мюнхен, през есента на 1938 г., Сталин прави намеци на Германия за желателността от подобряване на търговските взаимоотношения. На 1 октомври 1938 г. Полша в ултиматум изисква Чешката република да й прехвърли Тешинската област, предмет на териториални спорове между нея и Чехословакия през 1918-1920 г. И през март 1939 г. Германия окупира останалата част от Чехословакия. На 10 март 1939 г. Сталин прави доклад на 18-ия партиен конгрес, в който формулира целите на съветската политика по следния начин:

„1.Продължете да провеждате политика на мир и укрепване на бизнес връзките с всички страни.

2. ... Не позволявайте страната ни да бъде въвлечена в конфликти от провокатори на война, които са свикнали да грабят жегата с неподходящи ръце.

Това бе отбелязано от германското посолство като намек за нежеланието на Москва да действа като съюзник на Англия и Франция. През май Литвинов, евреин и пламенен привърженик на курса за „колективна сигурност“, беше отстранен от поста ръководител на НКИД и заменен от Молотов. В ръководството на Германия това също беше прието като благоприятен знак.

По това време международната ситуация беше рязко влошена поради претенциите на Германия към Полша, Англия и Франция този път показаха готовността си да влязат във война с Германия, опитвайки се да привлекат СССР към съюза. През лятото на 1939 г. Сталин, поддържайки преговори за съюз с Великобритания и Франция, паралелно започва преговори с Германия. Както отбелязват историците, намеците на Сталин към Германия се засилват, когато отношенията между Германия и Полша се влошават и укрепват между Великобритания, Полша и Япония. От това се прави изводът, че политиката на Сталин е била не толкова прогерманска, колкото антибританска и антиполска; Сталин категорично не беше доволен от старото статукво, но той, по собствените му думи, не вярваше във възможността за пълна победа на Германия и установяване на нейната хегемония в Европа.

Външната политика на СССР през 1939-1940 г

>

През нощта на 17 септември 1939 г. СССР започва полска кампания в Западна Украйна и Западна Беларус (включително района на Бялисток), които са част от Полша, както и Виленския край, който според секретния допълнителен протокол към Пактът за ненападение между Германия и Съветския съюз са класифицирани като сфера на интереси на СССР. На 28 септември 1939 г. СССР сключва Договор за приятелство и граница с Германия, който фиксира приблизително по линията на Кързън „границата между взаимните държавни интереси на територията на бившата полска държава“. През октомври 1939 г. Западна Украйна става част от Украинската ССР, Западна Беларус става част от БССР, а Вилненският край е прехвърлен на Литва.

В края на септември - началото на октомври 1939 г. са сключени договори с Естония, Латвия и Литва, които съгласно секретния допълнителен протокол към Пакта за ненападение между Германия и Съветския съюз са причислени към сферата на интересите на СССР, са сключени споразумения, според които съветските военни бази.

На 5 октомври 1939 г. СССР също предлага на Финландия, която според секретния допълнителен протокол към Договора за ненападение между Германия и Съветския съюз е включена в сферата на интересите на СССР, да разгледа възможността за сключване на договор за взаимопомощ със СССР. Преговорите започват на 11 октомври, но Финландия отхвърля предложенията на СССР както за пакта, така и за отдаване под наем и размяна на територии. На 30 ноември 1939 г. СССР започва войната с Финландия. Тази война завършва на 12 март 1940 г. с подписването на Московския мирен договор, който фиксира редица териториални отстъпки от Финландия. Въпреки това, първоначално планираната цел - пълното поражение на Финландия - не беше постигната, а загубите на съветските войски бяха твърде големи в сравнение с плановете, които предполагаха лесна и бърза победа с малки сили. Престижът на Червената армия като силен враг беше подкопан. Това прави силно впечатление особено на Германия и тласка Хитлер към идеята да нападне СССР.

В повечето държави, както и в СССР преди войната, те подценяват финландската армия и най-важното - силата на укрепленията на линията Манерхайм и смятат, че тя не може да окаже сериозна съпротива. Затова „дългата суета“ с Финландия се приема като показател за слабостта и неподготвеността на Червената армия за война.

На 14 юни 1940 г. съветското правителство поставя ултиматум на Литва, а на 16 юни на Латвия и Естония. В основни линии смисълът на ултиматумите съвпадаше - от тези държави се изискваше да доведат на власт правителства, приятелски настроени към СССР, и да допуснат допълнителни контингенти войски на територията на тези страни. Условията бяха приети. На 15 юни съветските войски навлизат в Литва, а на 17 юни - в Естония и Латвия. Новите правителства премахнаха забраните на комунистическите партии и свикаха предсрочни парламентарни избори. На изборите и в трите щата печелят прокомунистическите блокове (синдикати) на трудещите се - единствените избирателни листи, допуснати до изборите. Новоизбраните парламенти още на 21-22 юли провъзгласиха създаването на Естонската ССР, Латвийската ССР и Литовската ССР и приеха Декларацията за присъединяване към СССР. На 3-6 август 1940 г., в съответствие с решенията, тези републики са приети в Съветския съюз. (за подробности вижте Присъединяването на балтийските държави към СССР (1939-1940)).

След началото на германската агресия срещу СССР през лятото на 1941 г. недоволството на жителите на балтийските страни от съветския режим става причина за въоръжените им нападения срещу съветските войски, което допринася за настъплението на германците към Ленинград.

На 26 юни 1940 г. СССР изисква Румъния да му прехвърли Бесарабия и Северна Буковина. Румъния се съгласява с този ултиматум и на 28 юни 1940 г. съветските войски са въведени на територията на Бесарабия и Северна Буковина (за повече подробности вижте Присъединяването на Бесарабия към СССР). На 2 август 1940 г. на 7-ата сесия на Върховния съвет на СССР е приет Законът за образуване на Съюзна молдовска съветска социалистическа република. Молдовската ССР включваше: град Кишинев, 6 от 9 окръга на Бесарабия (Белти, Бендери, Кахул, Кишинев, Орхей, Сорока), както и град Тираспол и 6 от 14 окръга на бившата Молдовска АССР ( Григориопол, Дубосари, Каменски, Рибница, Слободзея, Тираспол). Останалите региони на MASSR, както и окръзите Акерман, Измаил и Хотински на Бесарабия бяха предадени на Украинската ССР. Северна Буковина също става част от Украинската ССР.

Великата отечествена война

>

На 22 юни 1941 г. нацистка Германия напада СССР, нарушавайки разпоредбите на пакта за ненападение. Започна Великата отечествена война. Първоначално Германия и нейните съюзници успяха да постигнат голям успех и да превземат огромни територии, но така и не успяха да превземат Москва, в резултат на което войната стана продължителна. По време на преломните битки при Сталинград и Курск съветските войски преминават в настъпление и побеждават германската армия, победоносно завършвайки войната през май 1945 г. с превземането на Берлин. През 1944 г. Тува става част от СССР, а през 1945 г., в резултат на войната с Япония, Южен Сахалин и Курилските острови са анексирани. По време на военните действия и в резултат на окупацията общите демографски загуби в СССР възлизат на 26,6 милиона души.

следвоенен период

>

След войната в страните от Източна Европа (Унгария, Полша, Румъния, България, Чехословакия, Източна Германия) на власт идват комунистически партии, приятелски настроени към СССР. Ролята на Съединените щати в света се увеличи. Отношенията между СССР и Запада рязко се влошиха (виж Студената война). Възниква военен блок НАТО, в противовес на който се създава организацията Варшавски договор.

След войната и глада от 1946 г., през 1947 г. картовата система е премахната, въпреки че много стоки остават в недостиг, по-специално през 1947 г. отново има глад. Освен това в навечерието на премахването на картите цените на дажбите бяха повишени. Това позволява през 1948-1953г. многократно и предизвикателно намалява цените. Намаляването на цените донякъде подобри стандарта на живот на съветския народ. През 1952 г. цената на хляба е 39% от цената в края на 1947 г., на млякото - 72%, на месото - 42%, на захарта - 49%, на маслото - 37%. Както беше отбелязано на 19-ия конгрес на КПСС, в същото време цената на хляба се повиши с 28% в САЩ, с 90% в Англия, а във Франция се увеличи повече от два пъти; цената на месото в САЩ се е увеличила с 26%, в Англия - с 35%, във Франция - с 88%. Ако през 1948 г. реалните заплати са били средно с 20% по-ниски от предвоенното ниво, то през 1952 г. те вече надвишават предвоенното ниво с 25% и почти достигат нивото от 1928 г. Въпреки това сред селяните дори през 1952 г. реалните доходи остават с 40% под нивото от 1928 г. 30 години след края на войната СССР е сред ТОП 10 на най-развитите страни в света по СТАНДАРТ НА ЖИЗН (hdr.undp.org), за разлика от 20-годишната постсъветска история на страните от бившия СССР, стандартът на живот в които сега е на нивото на страните от третия свят.

СССР през 1953-1991 г

>

През 1953 г. умира лидерът на СССР И. В. Сталин. След три години борба за власт сред ръководството на КПСС последва известно либерализиране на политиката на страната и реабилитация на редица жертви на сталинския терор. Настъпи размразяването на Хрушчов.

Хрушчов размразяване

>

Отправната точка на размразяването е смъртта на Сталин през 1953 г. На 20-ия конгрес на КПСС през 1956 г. Никита Хрушчов изнася реч, в която се критикуват култа към личността на Сталин и репресиите на Сталин. Като цяло курсът на Хрушчов беше подкрепен от върховете на партията и съответстваше на нейните интереси, тъй като по-рано дори най-видните партийни функционери, ако изпаднаха в немилост, можеха да се страхуват за живота си. Във външната политика на СССР беше провъзгласен курс към "мирно съжителство" с капиталистическия свят. Хрушчов също започва сближаване с Югославия.

Ерата на стагнация

>

През 1965 г. Н. С. Хрушчов е отстранен от власт. Следват опити за икономически реформи, но скоро започва така наречената епоха на стагнация. В СССР вече нямаше масови репресии, хиляди недоволни от политиката на КПСС или съветския начин на живот бяха репресирани (без да им се прилага смъртно наказание), вижте Правозащитното движение в СССР.

• Според оценки на Световната банка финансирането на образованието в СССР през 1970 г. е 7% от БВП.

перестройка

>

През 1985 г. Горбачов обявява началото на перестройката. Изборите за Върховния съвет на СССР се проведоха през 1989 г., а изборите за Върховния съвет на RSFSR се проведоха през 1990 г.

Разпадането на СССР

>

Опитите за реформиране на съветската система доведоха до задълбочаване на кризата в страната. На политическата сцена тази криза се изрази като конфронтация между президента на СССР Горбачов и президента на РСФСР Елцин. Елцин активно пропагандира лозунга за необходимостта от суверенитет на РСФСР.

Разпадането на СССР се случи на фона на началото на обща икономическа, външнополитическа и демографска криза. През 1989 г. за първи път официално е обявено началото на икономическата криза в СССР (растежът на икономиката се заменя със спад).

На територията на СССР се разгарят редица междуетнически конфликти, най-острият от които е карабахският, от 1988 г. насам има масови погроми както на арменци, така и на азербайджанци. През 1989 г. Върховният съвет на Арменската ССР обявява анексирането на Нагорни Карабах, Азербайджанската ССР започва блокада. През април 1991 г. всъщност започва война между двете съветски републики.